Элизабет Костова - Историкът

— Мислех, че майка ти и леля ти са румънки — отбелязах аз и моментално съжалих; лицето й замръзна.

— Мисли си каквото искаш, янки — каза тя надменно и грабна куфара си, преди да успея да й помогна.

Фоайето на хотела беше тихо и хладно, облицовано с мрамор и позлата от по-богати времена. Стори ми се приятно и не видях от какво толкова се срамува Хелън. След миг осъзнах, че за пръв път съм в комунистическа държава — на стената зад регистрацията висяха снимки на членове на правителството, а целият персонал на хотела беше облечен в тъмносини униформи с някак смущаващо пролетарски вид. Хелън ни регистрира и ми подаде ключа за моята стая.

— Леля ми е уредила всичко — каза тя доволно. — Има и съобщение от нея, че ще дойде тази вечер в седем да ни изведе на вечеря. Първо ще отидем да се запишем на конференцията и после ще уважим приема в пет часа.

Новината, че лелята няма да ни покани на гости да опитам нейните унгарски манджи и да зърна частичка от живота на управляващия елит, малко ме разочарова, но после бързо си напомних, че в края на краищата съм американец и не бива да очаквам всички врати да се отварят пред мен. Присъствието ми би могло да носи опасност, отговорност или най-малкото притеснение. Всъщност, помислих си, по-добре да не се набивам много в очи и да се старая да не създавам проблеми на домакините си. Цяло щастие е, че изобщо съм тук, така че последното нещо, което ми трябва, е да навлека някоя беда на Хелън и семейството й.

Стаята ми на горния етаж беше семпла и чиста, с вече неуместни остатъци от някогашния разкош в лицето на дебелите позлатени херувимчета в таванските ъгли и мраморния умивалник във формата на огромна мида. Докато си миех ръцете и си решех косата пред огледалото над умивалника, преместих поглед от усмихнатите херувимчета към тясното, опънато легло, което със същия успех можеше да е казармен креват, и се ухилих. Стаите ни с Хелън бяха на различни етажи — предвидлива леля? — но поне старомодните херувимчета и австро-унгарските им венци щяха да ми правят компания.

Хелън ме чакаше във фоайето и мълчаливо ме изведе през внушителните хотелски порти на още по-внушителната улица.

Отново беше сложила светлосинята си блузка — докато пътувахме, аз ставах все по-измачкан, докато тя успяваше винаги да изглежда изпрана и изгладена, което май беше някаква източноевропейска дарба — и беше прибрала косата си в мек кок на тила. Докато крачехме към университета, тя беше потънала в мисли. Не смеех да я попитам какво мисли, но след малко тя доброволно сподели с мен.

— Толкова ми е странно, че така ненадейно се върнах тук — каза тя и ме погледна.

— При това със странен американец?

— При това със странен американец — измърмори тя, но не ми прозвуча като комплимент.

Университетът се състоеше от няколко впечатляващи здания, някои като отглас на изящната библиотека, която видяхме преди; обзе ме трепет, когато Хелън посочи към нашата цел, просторна класическа сграда с колонада от статуи на втория етаж. Спрях и извих глава нагоре, за да ги погледам и дори успях да прочета някои от имената им, макар и изписани на унгарски — Платон, Декарт, Данте, всичките с лаврови венци и облечени в антични роби. Останалите фигури не ми бяха толкова познати — Сент Ищван, Матиаш Корвин, Янош Хунияди. Те носеха скиптри или високо на главите си имаха гигантски корони.

— Кои са тези? — попитах Хелън.

— Утре ще ти кажа — отвърна тя. — Вече минава пет.

Влязохме в сградата с още няколко въодушевени младежи, които сметнах за студенти, и се качихме до огромна зала на втория етаж. Стомахът ми леко се сви; беше пълно с професори в черни или сиви или двуцветни костюми и накривени вратовръзки — нямаше как да не са професори, — които похапваха от малки чинийки червени чушки и бяло сирене и пиеха нещо, което силно миришеше на лекарство. Всички бяха историци, изпъшках вътрешно аз, и макар да се предполагаше, че съм един от тях, сърцето ми се сви. Хелън моментално бе обградена от стегнат възел колеги и я зърнах как дружелюбно се ръкуваше с някакъв мъж, който приличаше на куче с високо вдигнатия си назад бял бретон. Вече се канех да се престоря, че съм погълнат от гледката през прозореца към прелестната черковна фасада отсреща, когато в миг ръката на Хелън стисна лакътя ми — дали беше много разумно? — и ме упъти през тълпата.

— Това е професор Шандор, декан на Историческия факултет на Будапещенския университет и нашият най-изтъкнат специалист по средновековна история — каза ми тя, сочейки към бялото куче, и аз побързах да се представя. Ръката ми изстена под желязната му хватка и професор Шандор заяви, че за тях било голяма чест да съм гост на конференцията им. За секунда се зачудих дали тъкмо той не е приятелят на загадъчната леля. За мое учудване той говореше ясен, макар и бавен английски.