Элизабет Костова - Историкът

Тук новините определено бързо се разнасяха, помислих си аз; съвсем като у дома.

— О, да — съгласих се аз. — Макар че съм сигурен, че мога много да науча от вашия факултет по този въпрос.

— Едва ли — измърмори той учтиво, — но аз самият съм проучил някои неща по темата и с удоволствие бих ги обсъдил с вас.

— Професор Йожеф има разностранни интереси — вмъкна Хелън. Гласът й можеше да смръзне и вряла вода. Всичко беше много озадачаващо, но аз си дадох сметка, че всяка академична общност по света се раздираше от вътрешни противоборства, ако не и от открита война, така че тукашната едва ли беше изключение. Преди да измисля някаква помирителна реплика, Хелън рязко се обърна към мен.

— Професоре, трябва да отидем на следващата среща — каза тя. За миг не разбрах на кого говори, но тя решително пъхна ръка под лакътя ми.

— О, виждам, че сте много заети — професор Йожеф беше самото съжаление. — Може би друг път ще успеем да обсъдим османския въпрос? С удоволствие ще ви разведа тук-там из нашия град, професоре, или ще ви поканя на обяд…

— Професорът е изключително зает през цялата конференция — уведоми го Хелън.

Аз се ръкувах с човека толкова сърдечно, колкото позволяваше леденият й поглед, след което той улови свободната й ръка.

— Радвам се да те видя отново у дома — каза й той, наведе се над ръката й и я целуна. Хелън бързо си дръпна ръката, но през лицето й премина странно изражение. Явно беше леко трогната от жеста, реших аз, и за пръв път очарователният унгарски историк някак ми опротивя. Хелън ме отведе обратно при професор Шандор, където се извинихме и изразихме нетърпението си да чуем лекциите на следващия ден.

— Ние също очакваме лекцията ви с удоволствие — той стисна ръката ми между дланите си. Унгарците са невероятно сърдечни хора, помислих си аз със стоплено сърце, макар че топлината отчасти се дължеше на питието в кръвта ми. Когато успявах да не мисля за собствената си лекция, чувствах, че хвърча от удоволствие. Хелън ме хвана за ръка и ми се стори, че набързо огледа залата, преди да си тръгнем.

— Какво беше всичко това? — вечерният въздух беше освежително хладен и аз бях по-разчувстван от всякога. — Твоите сънародници са най-милите хора, които някога съм срещал, но ми се стори, че щеше за малко да обезглавиш професор Йожеф.

— Така си беше — каза тя кратко. — Той е безпоносим.

— Непоносим, най-вероятно — изтъкнах аз. — Защо се отнасяш така с него? Той те посрещна като стар приятел.

— А, всъщност нищо му няма, само дето е ненаситен лешояд. Направо вампир — тя млъкна и се взря в мен с уголемени очи. — Не че…

— Разбира се, че не — казах аз. — Огледах кучешките му зъби.

— О, и ти си безпоносим — каза тя и издърпа ръката си.

Аз я погледнах разкаяно.

— Нямах нищо против да подържа ръката ти — казах небрежно, — но трябваше ли да ни види целият ти университет?

Тя се втренчи в мен и аз не успях да разчета мрака в очите й.

— Не се безпокой, нямаше никой от антропологията.

— Но ти май познаваш и доста историци, а хората говорят — настоях аз.

— Не и тук — тя се изсмя презрително. — Тук всички сме другари. Няма слухове, нито конфликти — само другарска диалектика. Утре ще видиш. Наистина си е цяла утопия.

— Хелън — изпъшках аз, — моля те, поне веднъж бъди сериозна. Просто се притеснявам за репутацията ти — имам предвид политическата репутация. В края на краищата, един ден ще се върнеш и ще живееш с всички тези хора.

— Налага ли се? — тя пак ме хвана за ръка и продължихме пътя си. Не се опитах да се дръпна; в този миг за мен нямаше нищо по-ценно от допира на черното й сако до моя лакът. — Пък и си струваше. Постъпих така, за да видя как Геза скърца със зъби. Змийски зъби, ако трябва да съм точна.

— О, благодаря — измънках аз, но не посмях да кажа нищо повече. Ако просто е искала някой да изревнува, то аз определено паднах в капана. Внезапно си я представих в силните ръце на Геза. Дали са имали връзка, преди тя да напусне Будапеща? Щяха да са поразителна двойка, помислих си аз — и двамата красиви и самоуверени, високи и грациозни, тъмнокоси и стройни. Изведнъж се почувствах мъничък и слаб англосаксонец, неизмеримо жалък в сравнение със степния ездач. Лицето на Хелън не допускаше повече въпроси и аз трябваше да се задоволя с мълчаливата тежест на ръката й.

Твърде скоро се озовахме пред позлатените врати на хотела и пристъпихме в тихото фоайе. Щом влязохме, една самотна фигура стана сред черните столове с облегалки и саксиите с палми и мълчаливо ни изчака да се приближим. Хелън леко извика и се втурна напред с протегнати ръце.