Элизабет Костова - Историкът

Ако от думите ми останеш с впечатлението, че просто се хранехме, няма да е истина. Докато поглъщахме цялата тази народна кухня, леля Ева говореше, а Хелън превеждаше. От време на време аз задавах по някой въпрос, но най-често, спомням си, бях твърде зает да се тъпча както с храна, така и с информация. Леля Ева явно не забравяше, че съм историк; може би подозираше пълното ми неведение за историята на Унгария и искаше да се увери, че няма да я изложа на конференцията, или приказваше, подтикната от патриотизма на дългогодишна имигрантка. Каквито и да бяха мотивите й, тя говореше брилянтно и аз почти отгатвах следващото изречение по подвижното й, оживено лице още преди Хелън да ми преведе.

Когато например приключихме с тостовете с палинка за дружбата между нашите народи, леля Ева подправи овчарските ни палачинки с разказ за основаването на Будапеща, която някога била римски гарнизон, наречен Аквинкум — наоколо още имало запазени антични римски руини, — а после живо и картинно описа как хуните на Атила превзели града от римляните през V век. Османлиите са били направо кротки агънца, пък и доста са закъснели, помислих си аз. Задушеното месо със зеленчуци — ястие, което Хелън нарече „гуляш“ и със строг поглед ми даде да разбера, че няма нищо общо с гулаша, за който унгарците имали съвсем друга дума — даде повод за дълго описание на нахлуването на маджарите по тези земи през IX век. Над напластеното ястие от картофи и салам, което определено беше много по-добро от печеното ни месо и макароните със сирене, леля Ева ми разказа как през 1000 година папата короновал крал Ищван I, както се оказа — самият Сент Ищван.

— Той бил езичник, облечен в животински кожи — каза ми тя чрез Хелън, — но станал първият крал на Унгария и я покръстил. Ще видиш името му навсякъде из Будапеща.

Точно когато мислех, че не мога да поема нито хапка повече, двама келнери се явиха с подноси сладкиши и торти, достойни за която и да е австро-унгарска тронна зала, целите оваляни в шоколад и бита сметана, заедно с чашки кафе — „еспресо“, както обясни леля Ева. Някак успяхме да се справим и с тях.

— Будапеща има трагични спомени за кафето — преведе Хелън думите на леля Ева. — Преди много време — всъщност през 1541 година, нашественикът Сюлейман I поканил един от нашите генерали, казвал се Балинт Тьорьок, да хапнат заедно в шатрата му и когато се нахранили и минали към кафето — той бил първият унгарец, който вкусил кафе, нали разбираш, — Сюлейман го уведомил, че докато се хранели, цветът на турската армия превзел замъка на Буда. Нали си представяш колко горчиво му се е сторило това кафе.

Усмивката й този път беше по-скоро тъжна, отколкото блестяща. Пак тези османлии, помислих си аз, колко са били изобретателни и жестоки, необикновено съчетание на естетическа изтънченост и варварска тактика. През 1541 година те вече са владели Истанбул от близо столетие; като си спомних това, осъзнах трайното им могъщество, здравата хватка, от която са протягали пипала към цяла Европа и са спрели едва пред стените на Виена. Битката на Влад Дракула срещу тях, подобно на борбата на мнозина от християнските му събратя, е била сблъсък на Давид и Голиат, само че без победата за Давид. От друга страна, с усилията на дребната аристокрация в цяла Източна Европа и на Балканите, не само във Влахия, но и в Унгария, Гърция и България, както и в много други държави, в края на краищата османското владичество било отхвърлено. Хелън беше успяла да натъпче всичко това в главата ми и като се замисля, то ме накара да изпитвам някакво извратено възхищение от Дракула. Той трябва да е бил наясно, че съпротивата му срещу турските пълчища е обречена, но въпреки това е посветил голямата част от живота си на каузата да освободи земите си от нашествениците.

— Всъщност това е второто нашествие на турците из нашите земи — Хелън отпи кафе и остави чашката си с доволна въздишка, като че ли тук то беше най-вкусно на света. — Янош Хунияди ги победил в Белград през 1456 година. Той е един от великите ни герои заедно с крал Ищван и крал Матиаш Корвин, който построил новия замък и библиотеката, за която ти разказах. Когато утре по обяд чуеш черковните камбани да бият из целия град, да знаеш, че е в памет на победата на Хунияди преди много векове. И до ден-днешен камбаните всеки ден бият в негова чест.

— Хунияди — казах аз замислено. — Мисля, че го спомена и снощи. Казваш, че победил турците през 1456 година?

Двамата се спогледахме; всяка дата, която попадаше във времето на Дракула, се беше превърнала в наш общ сигнал.