Элизабет Костова - Историкът

— По това време е бил във Влахия — каза Хелън тихо. Знаех, че няма предвид Хунияди, защото имахме негласно споразумение да не произнасяме името на Дракула на публични места.

Леля Ева беше твърде бдителна, за да се обезкуражи от мълчанието ни или от езиковата бариера.

— Хунияди? — попита тя и добави нещо на унгарски.

— Леля иска да знае дали се интересуваш от епохата на Хунияди — обясни Хелън.

Не бях сигурен какво да отговоря, затова казах, че цялата европейска история ми е много интересна. Непохватната забележка ми спечели учуден, почти намръщен поглед от леля Ева и аз побързах да я разсея.

— Ако обичаш, попитай мисис Орбан дали може и аз да й задам един въпрос.

— Разбира се — усмивката на Хелън очевидно отрази както молбата, така и мотивите ми. Когато тя преведе на леля си, мисис Орбан се обърна към мен с елегантно внимание.

— Чудех се — казах аз — дали е вярно това, което чуваме на запад за унгарския либерализъм.

Този път лицето на Хелън се напрегна и си помислих, че може да получа някой от прословутите й ритници под масата, но леля й вече кимаше и я подканяше да превежда. Когато леля Ева разбра въпроса, тя ми хвърли мила усмивка и отговори меко:

— В Унгария винаги сме ценили начина си на живот, независимостта си. Тъкмо затова периодите на османско и австрийско владичество са били толкова тежки за нас. Истинското правителство на Унгария винаги е било прогресивно и е служело на народа. Когато революцията измъкна работниците от потисничеството и беднотията, ние извоювахме собствен подход към нещата — усмивката й стана още по-широка, но защо не можех да я разчитам по-добре. — Унгарската комунистическа партия винаги е в крак с времето.

— Значи смятате, че Унгария процъфтява при управлението на Имре Наги? — Откакто бях пристигнал в града, се чудех какви ли промени е донесло правителството на новия и за почуда либерален премиер, който миналата година беше заменил твърдолинейния комунист Ракоши, и дали той наистина се радваше на всенародната подкрепа, както четяхме във вестниците у дома. Хелън преведе, стори ми се, леко нервно, но усмивката на леля Ева не трепна.

— Виждам, че си в час с новините, младежо.

— Винаги съм се интересувал от международните отношения. Вярвам, че трябва да се научим да разбираме настоящето, вместо да бягаме от него, а за целта първо трябва да познаваме историята.

— Много мъдро. Е, тогава, за да задоволя любопитството ти — Наги наистина е много популярен сред народа и е предприел реформи в съответствие със славната ни история.

Отне ми около минута да разбера, че леля Ева много внимателно се стараеше нищо да не каже, и още около минута — да размишлявам върху дипломатическата стратегия, която й беше позволила да запази поста си в правителството през приливите и отливите на просъветската политика и проунгарските реформи. Каквото и да беше личното й мнение за Наги, сега той ръководеше правителството, където тя работеше. Може би точно тази свобода, която той беше позволил в Будапеща, й даваше възможност — макар че беше високопоставен правителствен служител — да изведе един американец на вечеря. Блясъкът в прекрасните й тъмни очи можеше да е одобрение, но не бях сигурен, макар че както се оказа по-късно, догадката ми е била правилна.

— А сега, приятелю, да те оставим да поспиш преди голямата лекция утре. Очаквам я с нетърпение и ще ти кажа после какво мисля — преведе Хелън. Леля Ева ми кимна дружелюбно и не можах да не й се усмихна в отговор. Келнерът се появи до лакътя й, като че ли я беше чул; направих нещастен опит да поискам сметката, макар че и представа нямах какво изисква етикетът, нито дали бях сменил достатъчно пари на летището, за да платя всички тези изискани ястия. Ако обаче изобщо имаше сметка, тя изчезна преди да я видя и се оказа невидимо платена. В гардероба държах сакото на леля Ева, докато се обличаше, като спечелих съревнованието за тази чест с оберкелнера, а после се отправихме към чакащата ни кола.

В началото на великолепния мост леля Ева измърмори две-три думи и шофьорът спря. Излязохме и постояхме малко да погледаме блясъка на Пеща и на надиплената тъмна вода. Вятърът беше захладнял и след мекия въздух на Истанбул ми се стори, че направо ме удря в лицето, но пък усетих простора на централноевропейските равнини, които потъваха зад хоризонта. Гледката беше точно такава, каквато цял живот съм искал да видя; не можех да повярвам, че стоя там и гледам светлините на Будапеща.