Элизабет Костова - Историкът

Слушах я внимателно.

— А как двете с майка ти сте дошли тук?

Хелън отново въздъхна.

— Майка ми е дванайсет години по-малка от Ева — каза тя. — Тя винаги е била любимката на Ева сред малките дечица в семейството им, но когато била само на пет годинки, Ева заминала за Будапеща. После, когато майка ми била на деветнайсет, забременяла неомъжена. Страхувала се да не би родителите й и останалите селяни да разберат — в онова патриархално общество, нали се сещаш, можело да я изгонят и дори да умре от глад. Писала на Ева и я помолила за помощ и леля и чичо уредили пътуването й до Будапеща. Чичо ми я посрещнал на границата, която тогава строго се охранявала, и я отвел в града. Веднъж чух леля ми да казва, че платил огромен подкуп на граничарите. Унгарците мразят трансилванците, особено след Договора. Майка ми казва, че чичо ми напълно я спечелил — не само я спасил от ужасно положение, но и никога не й дал повод да усети разликата в произхода им. Когато той умря, тя беше съсипана. За нея той беше човекът, който я бе прехвърлил благополучно в Унгария и й бе дал нов живот.

— А после си се родила ти? — тихо попитах аз.

— После съм се родила аз, в една будапещенска болница, а леля и чичо помагаха за отглеждането и образованието ми. Живеехме с тях, докато постъпих в гимназията. По време на войната Ева ни заведе в провинцията и някак успяваше да намери храна за всички ни. Там майка ми също се образова и научи унгарски. Изобщо не искаше да ме учи на румънски, макар че понякога я чувах да говори румънски в съня си. — Тя ме погледна горчиво. — Сега разбираш какво направи с живота ни твоят любим Роси — каза тя със стиснати устни. — Ако не бяха леля и чичо, майка ми щеше да умре самичка в планинските дебри и да я изядат вълците. Всъщност, и двете ни.

— И аз съм благодарен на леля ти и чичо ти — казах и уплашен да не срещна язвителния й поглед, побързах да си налея кафе от металната кана до лакътя ми.

Хелън обаче не отговори и след малко измъкна някакви листове от чантичката си.

— Да преговорим ли лекцията ти още веднъж?

Имах чувството, че утринното слънце и хладният въздух навън са изпълнени със заплаха; докато вървяхме към университета, не можех да мисля за нищо друго, освен за все по-бързо приближаващия момент, когато трябваше да изнеса лекцията си. Дотогава само веднъж бях изнасял лекция, всъщност беше общо представяне с Роси миналата година, когато той организира една конференция за холандския колониализъм. Всеки от нас беше написал половината от беседата; моята част беше нещастен опит да събера в двайсет минути идеите си за бъдещата дисертация, от която не бях написал нито дума; лекцията на Роси беше забележителен обширен трактат за културното наследство на Холандия, за стратегическата мощ на холандския флот и за природата на колониализма. Въпреки че не се чувствах на мястото си, бях поласкан, че той ме включи в конференцията. През цялото време ме крепеше солидното му и уверено присъствие зад мен на подиума и приятелското му потупване по рамото, когато му отстъпих думата. Днес щях да съм сам. Изгледите бяха отчайващи, ако не и ужасяващи, и единствената ми опора беше мисълта как Роси би се справил с подобно положение.

Край нас се простираше прекрасната Пеща и сега на дневна светлина видях, че великолепието й е в процес на строителство, по-точно на възстановяване от пораженията, нанесени от войната. На много къщи липсваха стени или прозорци на горните етажи, някои бяха даже съвсем без горен етаж, а ако човек се вгледаше, щеше да установи, че всички повърхности, независимо от какво са направени, носеха белези от куршуми. Жалко, че нямахме време да се поразходим повече, да разгледаме Пеща по-добре, но се бяхме уговорили, че ще присъстваме на всички сутрешни лекции от конференцията, за да оправдаем участието си колкото е възможно по-убедително.

— А следобед ми се иска да свърша една задача — каза Хелън замислено. — Ще отидем до университетската библиотека преди да затвори.

Когато стигнахме просторната сграда, където предишната вечер се състоя приемът, тя спря.

— Направи ми една услуга.

— Разбира се. Каква?

— Не казвай на Геза Йожеф за пътуванията ни, нито че търсим някого.

— Няма такава опасност — заявих възмутено.

— Само те предупреждавам. Той може да е много очарователен. — Тя вдигна облечената си в ръкавица длан с помирителен жест.

— Добре. — Задържах големите барокови врати пред нея и двамата влязохме вътре.