Элизабет Костова - Историкът

— Никога не съм очаквал да попадна в Будапеща — каза той, оглеждайки ни, — но съм изключително благодарен, че съм тук, в най-великия град на Централна Европа, тази врата между Изтока и Запада. Сега ще отнема няколко минути от времето ви, за да поразсъждаваме върху въпроса за наследството, което османските турци оставят в Централна Европа след изтеглянето си от неуспешната обсада на Виена през 1685 година.

Той направи пауза и се усмихна на студента по филология, който с готовност прочете първото изречение на немски. Двамата продължиха в същия дух, редувайки езиците, но професор Джеймс явно доста се отклоняваше от написаното, защото с напредването на лекцията студентът все по-често му хвърляше объркани погледи.

— Всички ние, разбира се, сме чували историята за създаването на кроасана, измислен от един парижки сладкар в чест на виенската победа над османците. Кроасанът, разбира се, изобразява полумесеца от османските знамена, символ, който Западът преглъща с кафето си и до ден-днешен. — Той се огледа сияещо и после сякаш осъзна, както и аз, че повечето от тези заслушани унгарски учени никога не са били в Париж или Виена. — Да, хм, наследството на османските турци според мен може да се обобщи с една дума: естетика.

По-нататък той описа архитектурата на пет-шест града в Централна и Източна Европа, игри и моди, подправки и вътрешно обзавеждане. Слушах го в захлас, отчасти от облекчение, че напълно разбирах думите му; докато Джеймс говореше за турските бани в Будапеща и за праосманските и австро-унгарските сгради в Сараево, в ума ми нахлуха спомените от току-що видяното в Истанбул. Когато описа двореца Топкапъ, аз се усетих, че кимам енергично, и осъзнах, че трябва да внимавам и да се държа по-дискретно.

Лекцията му приключи под бурните овации на аудиторията и професор Шандор ни покани на обяд. Сред тълпата от учени и храна аз успях да намеря професор Джеймс, който тъкмо сядаше на една маса.

— Може ли да се присъединя към вас?

Той скочи с усмивка.

— Разбира се, разбира се. Хю Джеймс. Приятно ми е да се запознаем.

Аз също се представих и двамата се ръкувахме. Когато се настаних срещу него, двамата се погледнахме с дружелюбно любопитство.

— Аха — каза той, — значи вие сте основният оратор. С нетърпение очаквам лекцията ви.

Отблизо изглеждаше с десетина години по-голям от мен и имаше невероятно светли кафяви очи, воднисти и леко изпъкнали като на басет. От словото му вече бях разбрал, че е от Северна Англия.

— Благодаря — отвърнах аз, мъчейки се да не изглеждам видимо притеснен. — За мен беше удоволствие да слушам всяка минута от вашата. Обхванахте наистина впечатляващ спектър от въпроси. Чудя се дали познавате — ъ-ъ — моя учител, Бартоломю Роси. Той също е англичанин.

— Ами да, разбира се! — Хю Джеймс разгъна салфетката си с ентусиазиран жест. — Професор Роси е един от любимите ми автори, чел съм повечето от книгите му. С него ли работите? Какъв късмет.

Бях изгубил Хелън, но в този миг я зърнах на бюфета, а до нея стоеше Геза Йожеф. Той й говореше енергично почти в ухото и след малко тя му разреши да я последва до малка маса в другия край на залата. Достатъчно добре я виждах, за да различа киселото изражение на лицето й, но от това гледката не стана по-поносима. Той се беше навел към нея, гледаше я в лицето, а тя беше свела очи към чинията си и аз почти полудях от желание да разбера какво й говори.

— Във всеки случай — Хю Джеймс още говореше за трудовете на Роси, — мисля, че изследванията му за гръцките театри са превъзходни. Този човек може всичко.

— Така е — казах аз разсеяно. — Той работеше по една статия, озаглавена „Духът от амфората“, за сценичните механизми, използвани в гръцките трагедии. — Спрях, защото внезапно осъзнах, че може би издавам професионалните тайни на Роси. Ако не бях спрял сам обаче, лицето на професор Джеймс щеше да ме прекъсне насред дума.

— Какво? — каза той, явно изумен. Остави вилицата и ножа си, сякаш окончателно се отказа от обяда. — Нима казахте „Духът от амфората“?

— Да — бях забравил дори за Хелън и Геза. — Защо питате?

— Но това е поразително! Мисля, че трябва незабавно да пиша на професор Роси. Разбирате ли, неотдавна се заех да изследвам един изключително интересен унгарски документ от XV век. Точно това беше и най-важната причина, която ме доведе в Будапеща — проучвах този период от унгарската история и, нали разбирате, домъкнах се на конференцията с любезното разрешение на професор Шандор. С две думи, този документ е написан от един от учените на крал Матиаш Корвин и споменава духа от амфората.