Элизабет Костова - Историкът

Искаше ми се краят да е много по-сладкодумен, но на публиката явно й хареса и такъв и тя избухна в ръкопляскания. За мое учудване бях приключил. Нищо ужасно не се случи. Хелън се облегна назад с видимо облекчение, а професор Шандор сияещ се приближи да се ръкува с мен. Оглеждайки се, видях по-назад и Ева, която ръкопляскаше, а прекрасната й както винаги усмивка беше особено широка. Нещо обаче ми липсваше в залата и след малко осъзнах, че внушителната фигура на Геза беше изчезнала. Не можах да си спомня кога се е измъкнал, но може би краят на лекцията ми му се е сторил твърде досаден.

Когато свърших, всички се изправиха и се разприказваха в потоп от езици. Трима-четирима унгарски историци дойдоха да се ръкуват с мен и да ме поздравят. Професор Шандор грееше.

— Отлично! — извика той. — Преизпълнен съм с удоволствие, като знам, че в Америка така добре разбирате нашата трансилванска история. — Зачудих се какво ли щеше да си помисли, ако знаеше, че съм научил цялата лекция от една от неговите колежки на няколко вечери в истанбулски ресторант.

Ева също се приближи и ми подаде ръка. Не бях сигурен дали трябва да я целуна или да я разтърся, но накрая се спрях на второто. Днес тя изглеждаше много по-висока и впечатляваща сред всички тези мъже в неугледните им костюми. Носеше тъмнозелена рокля и тежки златни обеци, а косата й, накъдрена под малката зелена шапка, през нощта се беше оцветила от лилава в черна.

Хелън също дойде да си поговори с нея и забелязах колко официално се държаха една с друга пред останалите; трудно ми беше да повярвам, че снощи Хелън се беше хвърлила в прегръдките й. Хелън ми преведе поздравленията на леля си:

— Много добра работа, младежо. Видях по лицата на хората, че успя никого да не обидиш, така че вероятно не си казал кой знае какво. Но стоеше на подиума изправен и гледаше слушателите си в очите, значи далеч ще стигнеш. — Леля Ева изрече всичко това със зашеметяващата си усмивка, която откриваше равните й зъби. — Сега трябва да се връщам у дома да свърша малко работа, но ще се видим утре на вечеря. Можем да вечеряме във вашия хотел. — Не знаех, че пак ще трябва да вечеряме с нея, но новината ме зарадва. — Съжалявам, че не мога да ти приготвя истински вкусна вечеря у дома, както бих искала — каза ми тя. — Но като ти кажа, че и при мен се строи като в цяла Будапеща, сигурна съм, ще ме разбереш. Не мога да си позволя гостите ми да видят какъв хаос е в трапезарията. — Усмивката й беше доста разсейваща, но аз успях да изкопча от речта й две неща — първо, че в този град на (предполага се) тесни апартаменти тя разполага с трапезария; и второ, хаос или не, тя не искаше да сервира вечеря на непознат американец. — Трябва обаче да поговоря с племенницата си. Хелън може да дойде довечера у дома, ако й разрешиш. — Хелън преведе всичко това с виновна точност.

— Разбира се — отвърнах аз и върнах усмивката на леля Ева. — Сигурен съм, че имате много да си кажете след такава дълга раздяла. Мисля, че имам собствени планове за вечеря. — Очите ми вече издирваха в тълпата сакото от туид на Хю Джеймс.

— Много добре — тя отново ми подаде ръката си и този път аз я целунах като истински унгарец, всъщност досега изобщо не бях целувал ръка, и леля Ева си замина.

След почивката чухме лекция на френски за селските бунтове във Франция от началото на съвременната епоха, а след това лекторите говориха на немски и унгарски. Слушах ги отново от последния ред, точно до Хелън, наслаждавайки се на своята анонимност. Когато руският учен специалист по Балтийските страни напусна подиума, Хелън ме увери на нисък глас, че достатъчно сме седели и вече можем да си тръгваме.

— Библиотеката ще затвори след около час. Хайде да се измъкваме.

— Минутка — казах й аз. — Трябва първо да уредя срещата си за вечеря. — Не ми трябваше кой знае какво усилие да намеря Хю Джеймс; очевидно и той ме търсеше. Разбрахме се да се видим в седем във фоайето на университетския хотел. Хелън щеше да отиде у леля си с автобус и по лицето й познах, че през цялото време щеше да се чуди какво има да ни разкаже Хю Джеймс.

Когато стигнахме до библиотеката, видях, че стените й грееха в безупречно чиста охра, и отново се възхитих на бързината, с която унгарската нация се възстановяваше след катастрофата на войната. Дори и най-тираничното правителство не можеше да е толкова лошо, щом успяваше за такова кратко време да върне на гражданите си красотата на града им. Тези усилия вероятно са били подхранвани колкото от комунистически плам, толкова и от унгарски национализъм, размишлявах аз, като си спомних неутралните забележки на леля Ева.