Элизабет Костова - Историкът

— Какво мислиш? — попита ме Хелън. Беше сложила ръкавиците си и здраво стискаше чантичката си под ръка.

— Мисля за леля ти.

— Щом толкова харесваш леля ми, може би майка ми няма да е твой тип — каза тя с предизвикателен смях. — Но ще видим тази работа утре. Сега дай да погледнем нещо тук.

— Какво? Стига с тази загадъчност.

Тя не ми обърна внимание и двамата заедно влязохме през тежките резбовани врати в библиотеката.

— Ренесанс? — прошепнах на Хелън, но тя поклати глава.

— Имитация от деветнайсети век. Оригиналната колекция на библиотеката дори не се е съхранявала в Пеща до осемнайсети век. Спомням си, че веднъж един от библиотекарите ми разказа как най-старите книги в сбирката били подарени на библиотеката от семейства, които през шестнайсети век бягали от османските нашественици. Така че май дължим нещичко и на турците. Кой знае къде щяха да са тези книги иначе?

Беше ми приятно отново да вляза в библиотека, миришеше ми като у дома. Тази библиотека беше неокласическа съкровищница, цялата в тъмно резбовано дърво, с балкони, галерии и стенописи. Очите ми обаче бяха приковани от редиците книги, стотици хиляди книги, опасващи стените от пода до тавана, безупречни редички от червени, кафяви и позлатени корици, с твърдите им като мрамор подвързии и гладките форзаци, с грапавите прешлени на гърбовете им, кафяви като стари кости. Чудех се къде ли са ги крили по време на войната и колко дълго е трябвало отново да ги редят по възстановените лавици.

Неколцина студенти още разгръщаха книги по дългите маси, а един младеж подреждаше купчини книги зад голямо бюро. Хелън спря да поговори с него, той кимна и ни махна да го последваме в огромната читалня, която вече бях успял да зърна през отворената врата. Там измъкна един голям том, сложи го на масата и ни остави сами. Хелън седна и смъкна ръкавиците си.

— Да — прошепна тя, — мисля, че това си спомням. Прегледах този том точно преди да тръгна от Будапеща миналата година, но тогава не ми се стори важен.

Тя отвори заглавната страница и видях, че е на чужд за мен език. Думите ми изглеждаха странно познати и все пак не можех да прочета нито една.

— Какво е това? — сложих пръст там, където мислех, че е заглавието. Страницата беше от качествена дебела хартия, напечатана с кафяво мастило.

— Румънски — заяви Хелън.

— Разбираш ли?

— Естествено — тя сложи ръка на страницата, близо до моята. Видях, че дланите ни са почти еднакви на големина, само че нейните имаха по-фини кости и по-тесни, късо отрязани нокти. — Ето — каза тя, — нали си учил френски?

— Да — признах аз. Тогава разбрах какво има предвид и успях да разкодирам заглавието. — „Балади от Карпатите. 1790“.

— Браво — каза тя. — Много добре.

— Мислех, че не знаеш румънски — вметнах аз.

— Говоря много лошо, но написан текст повече или по-малко разбирам. Учила съм латински десет години в училище, а леля ми ме научи прилично да чета и пиша на румънски. Против волята на майка ми, разбира се. Майка ми е голям инат. Рядко говори за Трансилвания, но никога не я напусна в сърцето си.

— И каква е тази книга?

Тя внимателно отгърна първата страница. Видях дълга колона с текст, но поне на пръв поглед нищо не разбрах; освен че думите ми бяха непознати, много от иначе латинските букви бяха украсени с кръстчета, опашчици, шапчици и други добавки. Приличаше ми повече на магически знаци, отколкото на романски език.

— Намерих тази книга при последните си проучвания тук преди да замина за Англия. Всъщност за него няма кой знае колко материали. Намерих няколко документа за вампири, защото Матиаш Корвин, нашия крал библиофил, се интересувал от тях.

— И Хю така каза — измърморих аз.

— Моля?

— После ще ти обясня. Продължавай.

— Е, исках да преровя всичко налично тук, затова изчетох огромна купчина книги за историята на Влахия и Трансилвания. Отне ми няколко месеца. Насилих се да прочета дори и книги на румънски. Разбира се, много от документите и разказите за Трансилвания са на унгарски, заради вековете на унгарско господство, но има и някои румънски източници. Това е сборник народни песни от Трансилвания и Влахия, публикуван от неизвестен събирач на устния фолклор. Някои са много повече от народни песни, направо са си епични поеми.

Усетих леко разочарование; очаквах да ми покаже някакъв ценен исторически документ, нещо за Дракула.

— Някъде споменава ли се нашият приятел?

— Не, страхувам се, че не. Но има една песен, която се е запечатала в ума ми и си я спомних, когато ми каза какво искал да ни покаже Селим Аксой в истанбулския архив — нали помниш, онзи пасаж за монасите от Карпатите, които влезли в Истанбул със своята каруца и мулета, нали се сещаш? Сега съжалявам, че не помолихме Тургут да ни запише превода.