Элизабет Костова - Историкът

Тя започна бавно да прелиства страниците на тома. Някои от дългите творби бяха илюстрирани с гравюри горе на страницата, най-често винетки с вид на народни шевици, но тук-там имаше и схематични дървета, къщи, животни. Печатът беше чист, добър, но самата книга изглеждаше някак груба, сякаш самоделна. Хелън прокарваше пръста си по първите стихове на песните и бавно мърдаше устни, после клатеше глава.

— Някои са толкова тъжни — каза тя. — Знаеш ли, ние, румънците сме различни по душа от унгарците.

— В смисъл?

— Ами, унгарската поговорка гласи: „Маджарите се забавляват тъжно“. Това е вярно — Унгария е пълна с тъжни песни, по селата не са рядкост насилието, пиянствата, самоубийствата. Румънците обаче са още по-тъжни, по-тъжни дори и от това. Струва ми се, че не сме тъжни заради живота си, а по природа. — Тя наведе глава над старата книга, свеждайки клепачите си с гъсти мигли. — Слушай — ето ти една типична песен. Тя преведе колебливо текста и той звучеше горе-долу така, макар че точно тази песен е друга и я извадих от едно малко преводно томче от деветнайсети век, което имам в собствената си библиотека:

— Боже господи — потреперих аз. — Сега разбирам — култура, която може да създаде такава песен, като нищо може да вярва и във вампири, даже направо да ги измисли.

— Да — отвърна Хелън и поклати глава, но продължи да търси нататък в книгата. — Почакай — тя внезапно спря. — Май беше това. — Тя посочи кратка песен, украсена отгоре с гравюра, която като че ли изобразяваше къщи и животни, струпани в гъста трънлива гора.

Няколко дълги минути чаках напрегнато, докато Хелън четеше наум, но накрая тя вдигна глава. На лицето й беше изписано вълнение; очите й пламтяха.

— Чуй това — поне доколкото мога да преведа. — Тук прилагам точния й превод, който запазих през всичките тези двайсет години сред книжата си:

Странните стихове ме накараха да потръпна, но трябваше да се възпротивя:

— Много е общо. Споменават се Карпатите, но те сигурно се срещат в десетки, дори стотици древни текстове. А „големият град“ може да е всеки. Може дори да означава „Божия град“, небесното царство.

Хелън поклати глава.

— Не мисля — каза тя. — За народите на Балканите и Източна Европа — както за християните, така и за мюсюлманите — големият, великият град винаги е бил Константинопол, освен ако не броиш хората, които през вековете са ходели на поклонение в Ерусалим или Мека. А споменаването на чума и монаси ми изглежда свързано с историята в откъса на Селим Аксой. Защо господарят, когото те споменават, да не е самият Влад Цепеш?

— Допускам, че може — казах аз невярващо, — но жалко, че нямаме повече информация. Откога според теб датира тази песен?

— Това е трудно да се прецени за народните песни — Хелън се замисли. — Тази книга е отпечатана през 1790 година, както виждаш, но не е посочено нито името на издателя, нито къде е печатана. Народните песни спокойно могат да се запазят двеста, триста или четиристотин години, така че тези сигурно са с векове по-стари от самата книга. Песента би могла да е от края на петнайсети век или дори по-стара, което вече не ни върши работа.

— Гравюрата е много любопитна — отбелязах аз и се загледах.

— Тази книга е пълна с такива — измърмори Хелън. — Спомням си, че ме впечатлиха, когато за пръв път видях книгата. Тази май няма нищо общо със самата песен — иначе би трябвало да има илюстрация с монах насред молитва или с град с високи стени, нещо такова.

— Да — казах бавно, — но погледни отблизо. — Двамата се наведохме над миниатюрата и главите ни почти се докоснаха над нея. — Ако имахме сега една лупа — казах аз. — Не ти ли се струва, че тази гора или драка, каквото и да е там, крие нещо? Не че има голям град, но ако се вгледаш внимателно, се вижда подобна на църква сграда с кръст на купола, а до нея…