Элизабет Костова - Историкът

Той внимателно докосна ръкава на бялата си памучна риза, точно над маншета, сякаш отново усети рукналата кръв.

— Доста бързо се възстанових и исках да се върна, но не ме взеха — когато корабът избухна, едното ми око пострада. Затова се върнах в Оксфорд и, опитвайки се да не чувам сирените, точно в края на войната успях да се дипломирам. Последните седмици там, мисля, бяха едни от най-щастливите в живота ми, въпреки лишенията — светът беше избавен от ужасното проклятие, аз бях почти приключил с отложеното си образование, а едно момиче от моя край, което бях обичал кажи-речи целия си живот, най-накрая се съгласи да се омъжи за мен. Нямах пари, то и без това нямаше храна, но ядях сардини в стаята си и изпращах любовни писма у дома — дано нямаш нищо против, че ти разказвам всичко това — и зверски учех за изпити. Естествено, накрая се докарах до състояние на дълбоко изтощение.

Той вдигна бутилката токайско, но тя беше празна, и я върна на масата с въздишка.

— Почти бях приключил с цялото това изпитание, а и с момичето си бяхме насрочили дата за сватба за края на юни. В нощта преди последния ми изпит стоях буден до малките часове на нощта, преглеждайки записките си. Знаех, че съм минал всичко, което трябва, но просто не можех да престана. Работех в едно ъгълче на библиотеката в колежа, сгушено някак между библиотечните рафтове, които скриваха от погледа ми малцината останали безумци, ровещи също из бележките си.

В тези малки библиотеки има доста хубави книги и аз за момент се разсеях, за да погледна един том със сонетите на Драйдън, който стоеше на една ръка от мен. После се насилих да го оставя на мястото му, като си помислих, че ще е по-добре да изляза навън и да изпуша една цигара, за да се опитам отново да се съсредоточа. Оставих книгата обратно на рафта и излязох в двора. Беше превъзходна пролетна нощ, аз стоях и си мислех за Елспет и за къщичката, която тя щеше да нареди за двама ни, и за моя най-добър приятел — той щеше да ми кумува, но умря сред петролните полета на Плоещ с американците, а после се качих обратно в библиотеката. За мое учудване, Драйдън лежеше на бюрото ми, сякаш не го бях върнал на рафта, и си помислих, че сигурно главата ми се е замаяла от многото работа. Обърнах се да върна книгата, но видях, че мястото й е заето. Преди стоеше до Данте, сигурен бях, но сега там имаше някаква съвсем друга книга, книга със старинен на вид гръб, на който беше гравирано миниатюрно създание. Измъкнах я и тя се разтвори в ръцете ми на… е, сещаш се.

Дружелюбното му лице сега беше бледо и той прерови първо ризата, а после и джобовете на панталоните си за пакета цигари.

— Не пушиш ли? — той запали една и силно си дръпна. — Видът на тази книга ме завладя, както и възрастта й, заплашителният вид на дракона — всичко, което е направило впечатление и на теб. В три часа сутринта нямаше библиотекари, така че слязох до каталога и сам се порових, но открих единствено името на Влад Цепеш и родословието му. Тъй като книгата нямаше печат от библиотеката, си я взех у дома.

Спах лошо и на следващата сутрин не успях да се съсредоточа за изпита; единственото, което мислех, беше как ще вляза в другите библиотеки или дали да не отида до Лондон, за да видя какво още мога да открия. Нямах обаче никакво време и трябваше да се връщам за сватбата си. Взех малката книжка и в редките свободни моменти й хвърлях по някой поглед. Елспет веднъж ме хвана с нея и когато й обясних за какво става дума, тя хич не я хареса, ама изобщо. Оставаха пет дни до сватбата ни и въпреки това не можех да спра да мисля за книгата, нито да й говоря за нея, докато тя накрая не ми каза да престана.

Тогава една сутрин — два дни преди деня на сватбата — внезапно получих вдъхновение. Виждаш ли, недалеч от селото на родителите ми има една голяма къща, якобински дворец, в него се организират посещения с автобуси. На училищните екскурзии винаги съм я смятал за досадна, но си спомням, че благородникът, който я е построил, бил голям любител на книгите и събирал какво ли не от всички краища на света. Тъй като не можех да отида до Лондон преди сватбата, реших да посетя прочутата библиотека на това имение и да се поровя малко, току-виж открия нещо за Трансилвания. Казах на родителите си, че излизам да се поразходя, като знаех какво ще си помислят — че отивам да видя Елси.

Утрото беше дъждовно, мъгливо и студено. Икономката на голямата къща каза, че този ден не е отворено за посетители, но ме пусна да разгледам библиотеката. Беше чувала за сватбата в селото, познаваше баба ми и ми свари чаша чай. Само докато сваля шлифера си, вече бях открил двайсет рафта с книги от европейската обиколка на онзи якобинец, който очевидно беше стигнал доста по-далеч на изток от повечето си съвременници, и бях забравил всичко останало.