Элизабет Костова - Историкът

— Някакво животно — тя присви очи. После: — Господи! — извика тя. — Дракон!

Аз кимнах и двамата се надвесихме над него, затаили дъх. Малката грубовата фигурка ни беше ужасно позната — разперени крила, извита опашка в миниатюрна завъртулка. Дори нямаше нужда да вадя книжката от куфарчето си да сравня рисунките.

— Какво означава това? — При гледката на дракона, макар и в миниатюра, сърцето ми бясно се разтуптя.

— Почакай — Хелън отново разглеждаше гравюрата, забила лице на сантиметри от страницата. — Боже — прошепна тя, — едва виждам, но тук има някаква дума, струва ми се, изписана сред дърветата, буква по буква. Много са мънички, но съм сигурна, че са букви.

— Drakulya? — попитах аз възможно най-тихо.

Тя поклати глава.

— Не. Може би е име, макар че… Иви… Ивиряну. Не знам какво е това. Думата не ми е позната, макар че това „ну“ е типично окончание за румънски имена. Какво, за Бога, значи това?

Въздъхнах.

— Не знам, но мисля, че инстинктът ти е верен — тази страница има нещо общо с Дракула, иначе драконът нямаше да е тук. Поне не този дракон.

Двамата се спогледахме безпомощно. Читалнята, толкова приятна и мамеща само преди половин час, сега ми изглеждаше отчайваща, като мавзолей на забравеното знание.

— Библиотекарите нищо не знаят за тази книга — каза Хелън. — Помня, че ги питах, защото е много рядка.

— Е, значи и това не можем да решим — заключих аз. — Дай поне да си препишем превода, за да знаем какво сме видели. — Записах песента под диктовката й на лист от бележник и набързо скицирах гравюрата. Хелън погледна часовника си.

— Трябва да се връщам в хотела — каза тя.

— И аз, иначе ще изпусна Хю Джеймс. — Събрахме нещата си и върнахме книгата на лавицата с цялото благоговение, което дължахме на такава реликва.

Може би беше заради хаоса, в който песента и илюстрацията й хвърлиха въображението ми, може би беше от умора заради пътуването, късната вечер в ресторанта на леля Ева и лекцията пред множество непознати, но когато влязох в стаята си, ми трябваше доста време да разбера какво виждам и още повече — да се досетя, че Хелън може би е изправена пред същата гледка в своята стая два етажа по-нагоре. Изведнъж се уплаших за нея и хукнах нагоре по стълбите, без дори да спра да се огледам. Стаята ми беше претърсена, от горе до долу, беше ровено във всяка ниша, чекмедже, шкафче, дори сред завивките, а всичките ми вещи бяха разхвърляни, повредени, дори разкъсани от не просто припрени, но и злобни ръце.

Хю Джеймс разчупи филия хляб на две и здраво отхапа.

— Но защо не накараш полицията да се намеси? Това място явно гъмжи от полиция — каза той. — Ужасно е да ти се случи подобно нещо в чужд хотел.

— Повикахме полиция — уверих го аз, — поне мисля, че повикахме, защото всъщност един от служителите на хотела ги повика вместо нас. Каза, че никой нямало да дойде до късно вечерта или рано утре сутринта, затова да не пипаме нищо. Настани ни в нови стаи.

— Какво? Искаш да кажеш, че и стаята на мис Роси е била обрана? — Очите на Хю още повече се разшириха. — Някой друг от гостите на хотела пострадал ли е?

— Съмнявам се — казах аз мрачно.

Седяхме в един ресторант на открито в Буда, недалеч от хълма със замъка, а точно срещу нас, от другата страна на Дунава, се издигаше сградата на парламента в Пеща. Още беше доста светло и вечерното небе бе оцветило водата в меки синьо-розови оттенъци. Хю беше избрал това място — каза, че било едно от любимите му. Будапещенци от всички възрасти се разхождаха по улиците пред нас, мнозина спираха на балюстрадите над реката да се полюбуват на прекрасната гледка, като че ли и те никога не успяваха да й се наситят. Хю беше поръчал няколко местни специалитета, за да ги опитам, и вече се бяхме заели с вездесъщите хлебчета със златиста коричка и с бутилка токайско — прочуто вино от североизточния край на Унгария, както ми обясни той. Бяхме приключили и с въведенията — къде сме учили, моята бивша дисертация (той се разсмя, когато му разкрих мащаба на заблудите на професор Шандор за моите трудове), изследванията на Хю по балканска история и предстоящата му книга за османските градове в Европа.

— Откраднали ли са нещо? — Хю напълни чашата ми.

— Нищо — казах аз мрачно. — Разбира се, не съм оставял там пари, нито пък… други ценности, а паспортите ни бяха на рецепцията или може би дори в полицията, изобщо не знам.

— Тогава какво са търсили? — Хю вдигна кратка наздравица и отпи.