Элизабет Костова - Историкът

Прерових тези чудеса, както и други книги, които явно беше събрал из Англия, може би след обиколката си, докато попаднах на една история на Унгария и Трансилвания и в нея открих веднъж да се споменава Влад Цепеш, после още веднъж и накрая — за моя радост и удивление — попаднах на разказ за погребението му в езерото Снагов, пред олтара на църквата, която той възстановил.

Беше преразказ на легенда, записана от английски пътешественик в онези земи — самият той на заглавната страница се наричаше просто Пътник, който бил съвременник на моя якобински колекционер. Става въпрос за около 130 години след смъртта на Влад, нали се сещаш.

Въпросният „Пътник“ посетил Снаговския манастир през 1605 година. Поговорил си добре с монасите и те му казали, че според преданието по време на погребението на Влад на олтара била положена огромна книга, едно от съкровищата на манастира, и всички присъстващи монаси написали имената си в нея, а тези, които не можели да пишат, нарисували дракон в чест на Ордена на дракона. За съжаление не се споменаваше какво е станало после с книгата. Но всичко това ми се видя забележително. После Пътникът разказваше, че помолил да погледне гроба и монасите му показали плосък камък на пода пред олтара. Върху него бил изрисуван портрет на Влад Дракула, а по него били изписани латински думи — вероятно също с боя, защото Пътникът не споменава да са гравирани, — но човекът бил поразен от липсата на кръст, който да отбележи мястото на гроба. Епитафията, която внимателно си записах — и аз не знам какво ме накара да го направя, — беше на латински.

Хю сниши глас, огледа се зад себе си и изгаси цигарата си в пепелника на масата.

— След като си я записах и известно време се мъчих да я разчета, прочетох превода си на глас: „Читателю, със слово отвори му…“ Знаеш как продължава. Навън още валеше силен дъжд и някъде един прозорец се отвори и затръшна, а край мен лъхна повей влажен въздух. Явно съм подскочил, защото обърнах чашата си и една капка чай се разля по книгата. Докато бършех всичко това и се укорявах за непохватността, забелязах часовника си — беше станало един часа и трябваше да съм у дома за обяд. Там едва ли имаше нещо друго по темата, така че върнах книгите, благодарих на икономката и се върнах през ливадите, покрай безбройните юнски рози.

Когато стигнах в къщата на родителите си в очакване да ги заваря на масата, може би дори заедно с Елси, открих шумна бъркотия. Няколко приятели и съседи бяха в къщата, майка ми плачеше. Баща ми изглеждаше съсипан. — Тук Хю запали още една цигара и клечката кибрит потрепери сред сгъстяващия се мрак. — Той сложи ръка на рамото ми и каза, че на главния път е станала катастрофа с Елси, която карала взета назаем кола, за да пазарува в съседния град. Валеше силно и според тях тя видяла нещо и кривнала от пътя. Не била мъртва, слава Богу, но пострадала тежко. Родителите й веднага отишли в болницата, а моите ме изчакали у дома, за да ми кажат.

Намерих някаква кола и подкарах толкова бързо, че за малко и аз да катастрофирам. Знам, че не ти трябва да слушаш всичко това, но… тя лежеше с бинтована глава и широко отворени очи. Така изглеждаше. Сега живее в нещо като приют, където се грижат добре за нея, но не говори и не разбира, не може дори да се храни. Най-ужасното е, че… — гласът му потрепери. — Ужасното е, че винаги съм смятал тази история за инцидент, за нещастен случай, но сега, след като чух твоя разказ — за Хеджис приятеля на Роси, за твоята… за твоята котка… не знам какво да мисля. — Той дръпна силно от цигарата.

Въздъхнах дълбоко.

— Много, много съжалявам. Просто не знам какво да кажа. Преживял си ужасни неща.

— Благодаря — той се мъчеше да си върне обичайното присъствие на духа. — Вече минаха няколко години, времето лекува. Просто…

Тогава не разбрах, но вече знам какво увисна в недовършения край на това изречение — излишните думи, неизразимите вопли на загубата. Седяхме, а между нас се спусна миналото, но после дойде келнерът и остави на масата ни свещ в стъклена лампа. Заведението се пълнеше с хора и отвътре се носеха силни смехове.

— Поразен съм от разказа ти за Снагов — казах аз след малко. — Никога не съм чувал тези неща за гроба — имам предвид надписа и нарисувания портрет, липсата на кръст. Съответствието на надписа с думите, които Роси е открил по картите в Истанбул, е изключително важно, струва ми се — то е доказателство, че в Снагов е бил най-малкото първоначалният гроб на Дракула. — Притиснах пръсти към слепоочията си. — Защо тогава, защо картата — драконовата карта в книгите и тази в архива, — защо не отговарят на релефа на Снагов — на езерото, на острова?