Элизабет Костова - Историкът

Той замислено спря.

— Всъщност, тази връзка с чумата не е толкова отвлечена, поне отчасти — четох един италиански документ в библиотеката на Британския музей, че Дракула водел и биологична война срещу турците. Сигурно е бил сред първите европейци, използвали болестите като оръжие. Обичал да изпраща в турските лагери заразноболни свои хора, като ги преобличал в османски дрехи.

На светлината на свещта очите на Хю изглеждаха по-тесни, а лицето му светеше, напрегнато и съсредоточено. Разбрах, че в лицето на Хю Джеймс сме намерили ентусиазиран и интелигентен съюзник.

— Това е невероятно — казах аз, — но къде си видял думата Ивиряну?

— О, извинявай — усмихна се Хю. — Съвсем се отнесох. Да, видях тази дума тук в библиотеката. Срещнах я преди три-четири дни в един румънски „Нов завет“, издаден през седемнайсети век. Разгледах го, защото ми се стори, че видът на корицата му издава подчертано османско влияние. В дъното на заглавната страница беше изписана думата Ивиряну — сигурен съм, че беше същата дума. Тогава не се замислих особено — честно казано, непрекъснато попадам на румънски думи, които ме озадачават, защото почти не разбирам езика им. Но тази дума привлече вниманието ми заради шрифта — беше особено изящен. Предположих, че обозначава някакво място или нещо подобно.

Изпъшках.

— Това ли е всичко? Другаде не си ли я срещал?

— Боя се, че не — Хю разглеждаше празната си чаша кафе. — Ако отново я видя някъде, ще ти кажа.

— Е, може би в крайна сметка тя не е свързана с Дракула — казах аз за собствено успокоение. — Жалко, че нямаме повече време да разгледаме тази библиотека. В понеделник трябва да се връщаме в Истанбул — нямаме разрешение да останем след конференцията. Ако наистина откриеш нещо интересно…

— Разбира се — заяви Хю. — Ще остана тук още шест дни. Ако намеря нещо, ще ти пиша на университетския ти адрес.

Тук потръпнах; от дни не бях се сещал истински за дома, нямах представа кога ще се прибера да проверя пощенската си кутия във факултета.

— Не, не — бързо възразих аз. — Поне засега не. Ако откриеш нещо, което според теб може да ни помогне, моля те, обади се на професор Бора. Просто му обясни, че сме говорили. Ако аз имам възможност да го видя, ще му кажа, че може да му се обадиш. — Извадих визитката на Тургут и преписах телефонния му номер на Хю.

— Добре — той пъхна листчето в горното си джобче. — Ето ти моята визитка. Надявам се, че пак ще се срещаме. — Поседяхме мълчаливо няколко секунди, той беше свел поглед към масата с празните чаши и чинии и потрепващия пламък на свещта. — Виж — проговори най-накрая, — ако всичко, което ми разказа, е вярно… или това, което Роси е казал… ако наистина граф Дракула или Влад Набучвача още… съществува… в някакъв ужасен вид, тогава аз бих искал да ви помогна…

— Да го унищожим? — тихо завърших мисълта му. — Ще го запомня.

— Явно нямахме какво повече да си кажем, макар че се надявах някой ден отново да си поговорим. Намерихме такси, за да се върнем в Пеща, и той настоя да ме изпрати до хотела. Тъкмо сърдечно се сбогувахме пред рецепцията, когато служителят, с когото по-рано бях говорил, внезапно изскочи от стъклената си будка и се вкопчи в ръката ми.

— Хер Пол! — извика той тревожно.

— Какво има? — двамата с Хю се обърнахме и се втренчихме в човека. Беше висок, прегърбен мъж в синя работна униформа и мустаци, достойни за хунски воин. Той ме задърпа към себе си да ми каже нещо на ухото и аз успях с жест да помоля Хю да не си тръгва. Наблизо нямаше други хора и не ми се искаше да оставам сам, ако се случи някое ново нещастие.

— Хер Пол, знам кой беше във вашата цимер този следобед.

— Какво? Кой?

— Хм, хм — служителят изхъмка почти на себе си и се заоглежда, ровейки из джобовете на престилката си с жест, който трябва да е бил красноречив, но аз не го разбрах. Зачудих се дали не е идиот.

— Иска подкуп — преведе ми Хю полугласно.

— О, за Бога — ядосано казах аз, но очите на мъжа гледаха през мен и се оживиха едва когато измъкнах две огромни унгарски банкноти. Той скришом ги взе и ги прибра в джоба си, но с нищо не издаде капитулацията ми.

— Хер Американец — прошепна той, — знам, че този следобед не бил само айн мъж. Двама мъже. Първо един влязъл, много важен човек. После другия. Видял го, когато качих куфар горе до друга цимер. После ги видял. Говорили. Заедно излезли.

— Никой ли не ги спря? — троснах се аз. — Кои са те? Унгарци ли бяха? — Човекът не спираше да се озърта край себе си и потиснах желанието да го притисна да проговори. Тази атмосфера на потайност започваше да ми лази по нервите. Явно съм изглеждал доста разярен, защото Хю успокоително сложи ръка на рамото ми.