Элизабет Костова - Историкът

— Още не знам — гласът на Тургут вече звучеше малко по-ясно. — Носиш ли комплекта, който ти дадох?

— Да — отвърнах аз. — Но не мога да се приближа достатъчно до това чудовище, за да го използвам. Мисля, че днес е претърсил стаята ми, докато сме били на конференцията, и очевидно някой му е помагал. — Може би полицията ме слушаше в същия този момент. Кой знае какво щяха да разберат от целия този разговор?

— Много внимавай, професоре — Тургут звучеше притеснен. — Не мога да ти дам добър съвет, но скоро ще имам новини, може би още преди да се върнете в Истанбул. Радвам се, че се обади днес. С господин Аксой открихме един нов документ, който досега изобщо не бяхме виждали. Той го намери в архива на Мехмед. Документът е бил съставен от един православен монах през 1477 година, но трябва да се преведе.

По линията отново се появи шум и трябваше да закрещя:

— Какво каза? 1477 година? На какъв език е?

— Не те чувам, приятелю — изрева Тургут някъде отдалеч. — Тук има буря. Ще ти се обадя утре вечер. — Прекъсна ни какофония от гласове — не можах да разбера дали на унгарски или на турски — и погълна следващите му думи. После нещо щракна отново и линията даде свободно. Бавно затворих слушалката, чудейки се дали пак да не се обадя, но служителят вече си прибираше телефона със загрижена физиономия и изчисляваше сметката ми върху лист хартия. Мрачно платих и постоях там от нежелание да се кача в празната си нова стая, в която ми разрешиха да взема само бръснарските си принадлежности и една чиста риза. Настроението ми бързо спадаше — в крайна сметка денят се беше оказал много, много дълъг и часовникът във фоайето вече показваше почти единайсет часа.

Настроението ми можеше съвсем да угасне, ако в същия миг пред хотела не беше спряло едно такси. Хелън излезе и плати на шофьора, а после прекрачи вътре през големите врати. Още не ме беше видяла на рецепцията и лицето й беше сериозно, резервирано и излъчваше онази меланхолична напрегнатост, която забелязвах у нея понякога. Беше се увила в мек вълнен червено-черен шал, който дотогава не бях виждал — може би беше подарък от леля й. Той смекчаваше строгата линия на костюма и раменете й и до него изпъкваше белотата на кожата й, блестяща даже и под грубата светлина във фоайето. Приличаше на принцеса и аз нахално се взирах в нея, докато накрая тя не ме забеляза. Бях изпаднал в захлас не просто пред красотата й, смекчена от фината вълна и царствения овал на брадичката й. Отново си спомних — и вътрешно потръпнах от ужас — портрета в кабинета на Тургут, гордата глава, дългия прав нос, властните тъмни очи с тежките клепачи и дълбоките кръгове. Може би просто бях много уморен, казах си аз и когато Хелън ме видя и се усмихна, онзи образ изчезна от въображението ми.

Ако не бях разтърсила Барли да го събудя или пък ако пътуваше сам, сигурно щеше да си дреме чак до границата с Испания, където испанските митничари щяха грубичко да го събудят. След моята намеса обаче той слезе на гарата в Перпинян полузаспал, така че трябваше аз да попитам къде се намира автогарата. Кондукторът в синя униформа се намръщи, сякаш мислеше, че по това време би трябвало да съм си у дома или в детската градина, но прояви достатъчно любезност да измъкне изоставените ни чанти иззад гишето на гарата. Къде отиваме? Казах му, че ни трябва автобус до Ле Бен, но той поклати глава. За това ще трябва да почакаме до сутринта — нима не знам, че наближава полунощ? Имало приличен хотел нагоре по улицата, където аз и — брат ми, вмъкнах аз бързо — сме можели да намерим стаи. Кондукторът ни огледа от глава до пети и, предполагам, си отбеляза, че аз съм тъмнокоса и току-що навлязла в юношеството, а Барли е върлинест блондин, но само цъкна с език и отмина.

На следващото утро зората беше дори още по-светла и прекрасна от предишната сутрин и когато с Хелън се срещнахме в трапезарията на хотела за закуска, тревожните ми предчувствия от вечерта се бяха превърнали в далечен сън. Слънцето нахлуваше през прашните прозорци и огряваше белите покривки и тежките кафени чаши. На масата Хелън си записваше нещо в малък бележник.

— Добро утро — поздрави тя приветливо, когато аз седнах до нея и си налях кафе. — Готов ли си да се запознаеш с майка ми?

— Откакто пристигнахме в Будапеща, само за това мисля — признах аз. — Как ще стигнем дотам?

— Селцето й се намира на север от града и дотам има автобус. В неделя сутрин има само един рейс, така че трябва да внимаваме да не го изпуснем. Пътува се около час през доста досадни квартали.