Элизабет Костова - Историкът

— Какво има?

— Нищо. Селските истории на майка ми, нищо особено. — Тя седна на масата, сложи кафе на майка си и наля малко за себе си. — Сега, Пол, извинявай, но ще я разпитам какво прави и какво става в селото.

Докато двете си говореха, Хелън с плътния си алт, а майка й с приглушен глас, аз отново огледах стаята. Тази жена живееше не само изумително просто — може би така беше и при съседите й — но и в пълно уединение. Забелязах само две-три книги, но никакви животни, нито дори цвете в саксия. Беше като монашеска килия.

Когато отново я погледнах, осъзнах колко млада беше всъщност, много по-млада от собствената ми майка. Имаше само няколко сиви косъма по пътя на разделените си коси, а лицето й беше набръчкано от годините, но изглеждаше забележително бодро и здраво, привлекателно по начин, който нямаше нищо общо с възрастта или модата. Можела е да се омъжи многократно, размишлявах аз, но въпреки това е предпочела да живее в отшелничество. Тя отново ми се усмихваше и аз също се усмихнах в отговор; лицето й беше толкова сърдечно, че едва удържах порива да се пресегна и да хвана ръката й, която внимателно белеше един картоф.

— Майка ми иска да й разкажеш всичко за себе си — каза ми Хелън и с нейна помощ отговорих колкото мога по-изчерпателно на всички въпроси, които майка й ми задаваше тихо на унгарски, с питащи очи, като че ли можеше да ме накара да я разбера само със силата на погледа си.

Къде живея в Америка? Защо съм дошъл тук? Какви са родителите ми? Не са ли против да пътувам толкова далеч? Как съм се запознал с Хелън? Тук тя добави още няколко въпроса, които Хелън явно не искаше да превежда, при един от които дори погали с майчинска ласка бузата на Хелън. Хелън изглеждаше възмутена и аз не настоях да ми обясни. Вместо това продължих да разказвам за учението, за плановете ми, за любимите ми книги.

Когато засити любопитството си, майката на Хелън стана и се зае да нарежда зеленчуците с парчета месо в голяма тава, поръси ги обилно с нещо червено от един буркан над печката и ги пъхна във фурната. Избърса ръце в престилката си и отново седна, като мълчаливо ни гледаше — ту единия, ту другия, като че ли разполагахме с цялото време на света. Накрая Хелън се размърда и по начина, по който прокашля гърлото си, аз разбрах, че смята да повдигне въпроса, който ни беше довел дотук. Майка й я наблюдаваше тихо, без да промени изражението си до момента, когато Хелън махна към мен и изговори името Роси. Седнал на онази селска маса, далеч от всичко близко и родно, трябваше да събера цялата си наглост, за да не отместя очи от нейното спокойно лице.

Майката премигна веднъж, сякаш някой беше замахнал да я удари, и в миг прехвърли поглед към мен. После замислено кимна и зададе на Хелън някакъв въпрос.

— Пита откога познаваш професор Роси.

— От три години — отвърнах аз.

— Сега — каза Хелън — ще й обясня за изчезването му.

Нежно, но решително, сякаш говореше на дете, или по-скоро като че ли приказваше против волята си, Хелън разказваше нещо на майка си, като понякога махваше към мен или чертаеше форми във въздуха. Накрая долових думата Дракула и видях, че само при звука й майката на Хелън пребледня и се хвана за ръба на масата. Двамата с Хелън скочихме на крака и Хелън бързо наля чаша вода от чайника на печката. Майка й бързо и прегракнало каза нещо. Хелън се обърна към мен:

— Казва, че винаги е знаела, че ще стане така.

Стоях безпомощно, но като пийна няколко глътки вода, майката на Хелън явно се посъвзе. Тя вдигна очи и после за мое удивление улови ръката ми, както аз исках да хвана нейната преди няколко минути, и ме дръпна обратно на стола ми. Държеше ръката ми обичливо, просто, милваше я, както се утешава дете. Не мисля, че в нашето общество някоя жена би си позволила да се отнесе така с мъж при първата им среща, но тогава всичко изглеждаше съвсем естествено. Разбрах какво е имала предвид Хелън, когато каза, че от двете възрастни жени в семейството й майка й ще ми допадне повече.

— Майка ми иска да знае дали вярваш, че професор Роси наистина е бил отвлечен от Дракула.

Поех дълбоко дъх.

— Да.

— Пита освен това дали го обичаш. — Гласът на Хелън звучеше леко отвратено, но лицето й беше искрено. Щях да се протегна и да хвана ръката й, но не бях сигурен в реакцията й.

— Готов съм да умра за него — казах аз.

Тя повтори думите ми на майка си, която изведнъж стисна пръстите ми в желязна хватка; по-късно осъзнах, че ръцете й бяха заякнали от безкрайната работа. Усещах грапавината на ръцете й, мазолестите длани, подутите кокалчета. Погледнах надолу към тази силна малка ръка и видях, че е с години по-стара от жената, на която принадлежеше.