Элизабет Костова - Историкът

След миг майката на Хелън ме пусна и отиде при раклата до леглото. Бавно я отвори, премести някои от вещите вътре и извади нещо — веднага забелязах, че е пакет с писма. Очите на Хелън се разшириха и тя рязко попита нещо; майка й не отговори и мълчаливо се върна на масата, където пъхна пакета в ръцете ми.

Писмата бяха прибрани в пликове без марки, пожълтели от годините и вързани с износена червена панделка. Когато ми ги даде, майката на Хелън с две ръце притисна пръстите ми върху панделката, като че ли ме молеше да ги пазя. Трябваше ми само секунда, за да видя, че почеркът на първия плик беше на Роси, и да прочета името на човека, до когото беше адресиран. Името ми беше познато, стоеше скрито в гънките на паметта ми, а адресът беше Тринити Колидж, Оксфорд, Англия.

Дълбоко се развълнувах, като видях писмата на Роси в ръцете си, но още преди да се замисля за тях, бях длъжен да направя нещо друго.

— Хелън — казах аз и се обърнах към нея, — знам, че понякога ти се е струвало, че не вярвам в историята на раждането ти. Наистина имаше мигове, когато се съмнявах. Моля те, прости ми.

— Учудена съм точно толкова, колкото и ти — тихо отговори Хелън. — Майка ми никога не ми е казвала, че има писма от Роси. Но те май не са до нея, нали? Поне не това най-отгоре.

— Не са — казах аз, — но това име ми е познато. Той е голям английски литературен историк, писал е за XVIII век. В колежа прочетох една от книгите му, а Роси ми го описа в писмата, които ми даде.

Хелън изглеждаше озадачена.

— Какво общо има това с Роси и майка ми?

— Може би много неща. Не разбираш ли? Този човек явно е Хеджис, приятелят на Роси — той го нарича с това име, не помниш ли? Очевидно Роси му е писал от Румъния, макар че това не обяснява защо писмата са у майка ти.

Майката на Хелън седеше със сключени ръце и ни гледаше, ту единия, ту другия, с израз на огромно търпение, но ми се стори, че забелязах как лицето й порозовя от вълнение. После тя заговори и Хелън ми преведе:

— Казва, че ще ти разкаже цялата си история — Хелън звучеше задавено, а аз затаих дъх.

Разказът вървеше накъсано — възрастната жена говореше бавно, а Хелън превеждаше, но от време на време спираше, за да ми покаже, че и тя е изненадана. Несъмнено самата Хелън досега беше чувала тази история само в най-общи линии и беше потресена. Когато се прибрах в хотела онази вечер, аз веднага записах разказа й по памет, колкото можах по-точно, като, спомням си, работих до късно през нощта. Дотогава се бяха случили много необикновени неща и трябва да съм бил уморен, но още помня, че записах историята с вдъхновена педантичност.

Когато бях малка, живеех в трансилванското селце П., съвсем близо до река Арджеш. Имах много братя и сестри, повечето от които още живеят по онези места. Баща ми все казваше, че произхождаме от древен и благороден род, но тежки времена застигнали предците ми; така аз израснах без обувки и топли завивки. Самият край беше много беден и единствените хора, които живееха сносно, бяха няколко унгарски семейства в огромните си вили надолу по реката. Баща ми беше ужасно строг и всички се страхувахме да не ни бие. Майка ми често боледуваше. Съвсем малка вече работех на нивата край село. Понякога свещеникът ни носеше храна или други провизии, но най-често трябваше да се справяме сами, както можем.

Когато бях на около осемнайсет години, една старица слезе в селото ни от друго село по-нагоре в планината, над реката. Тя беше vraca , което значи врачка, ясновидка. Каза на баща ми, че има специален подарък за него и децата му, че е чувала за нашето семейство и иска да ни подари нещо вълшебно, което всъщност ни принадлежало. Баща ми беше нетърпелив човек и не смяташе да си губи времето с женски суеверия, макар лично да натриваше всички отвори на колибката ни с чесън — и комина, и рамката на вратата, прозорците и дори ключалката, за да държи вампирите надалеч. Той грубо изгони старицата и заяви, че няма пари за дрънкулки. По-късно, когато отидох до селския кладенец за вода, я видях да стои там и й дадох малко хляб и вода. Тя ме благослови и каза, че съм по-мила от баща си и ще възнагради моята щедрост. После извади от торбичката на кръста си малка монета и я сложи в ръката ми, като заръча да я скрия и да я пазя, защото принадлежи на моя род. Каза също, че монетата е от замъка над Арджеш.

Знаех, че трябва да покажа монетата на баща си, но не го направих, защото се страхувах да не се ядоса, задето съм говорила със старата вещица. Скрих я в моето ъгълче на леглото, което делях със сестрите си, и на никого не казах какво си имам. Понякога, когато ми се струваше, че никой не ме гледа, я изваждах. Държах я в дланта си и се чудех защо ли старицата я даде точно на мен. От едната страна на монетата имаше странно създание с извита опашка, а от другата — птица и мъничък кръст.