Элизабет Костова - Историкът

През следващите два дни непознатият не се появи, но после го видях съвсем сам на същата маса, изглеждаше много изморен, а дрехите му бяха мръсни и изпокъсани. Приятелките ми казаха, че градският циганин го е изоставил и сега чужденецът е сам. Никой не знаеше защо още седи тук. Беше свалил шапката си и аз видях рошавата му светлокестенява коса. До него седяха другите мъже и пиеха. Не посмях да се приближа, нито да го заговоря, заради останалите мъже, затова спрях да си поприказвам с една приятелка. Докато говорехме, чужденецът стана и влезе в кръчмата.

Аз много се натъжих и си помислих, че никога няма да успея да му дам монетата. Същата вечер обаче късметът ми проработи. Точно си тръгвах от нивата, където останах да се трудя до късно, докато братята и сестрите ми се прибраха да шетат вкъщи, и видях чужденеца да върви сам край гората. Вървеше по пътя към реката, главата му беше наведена, а ръцете му бяха сключени на гърба. Беше съвсем сам, но сега щом имах възможност да го заговоря, аз се уплаших. За кураж стиснах възела на кърпата, в която бях скрила монетата. Тръгнах към него и спрях на пътя, за да го изчакам да се приближи.

Стори ми се, че много дълго го чаках. Явно ме забеляза чак когато се озовахме лице в лице. Тогава изведнъж вдигна поглед от земята и изненадано ме погледна. Свали шапка и се отмести настрани, все едно да ми направи път, но аз останах на мястото си и, събирайки кураж, му казах здрасти. Той леко се поклони и се усмихна и още малко постояхме и се гледахме. Не че се плашех от лицето или от държането му, но ужасно се срамувах.

Преди съвсем да изгубя кураж, аз отвързах кърпата от престилката си и отвих монетата. Мълчаливо му я подадох и той я взе от ръката ми и я обърна, като внимателно я разглеждаше. Изведнъж лицето му просветна и той отново ме погледна, много изпитателно, като че ли искаше да надникне в душата ми. Имаше най-ясните, най-сините очи, които можеш да си представиш. Цялата се разтреперих. „De unde? — Откъде?“ Той махна с ръка да подчертае въпроса си. Учудих се, защото той явно знаеше няколко думи на нашия език. Той потропа по земята и аз разбрах. Дали съм я изкопала от земята? Поклатих глава. „De unde?“

Опитах се да се престоря на старица с кърпа на главата, наведена над бастуна си, и показах как ми дава монетата. Той кимна намръщен. Той също се престори на старица, после посочи по пътя към село. „Оттам ли?“ Не — поклатих глава отново и посочих нагоре по реката и към небето, където според мен беше замъкът и селото на старицата. Посочих към него и с пръсти изобразих ходещи крака — там горе! Лицето му отново светна и той стисна монетата в ръка. После ми я върна, но аз отказах, като посочих към него и усетих как се изчервявам. Той за пръв път се усмихна и ми се поклони, а на мен ми се стори, че за миг видях рая. „Multumesc“ , каза той. „Благодаря.“

После исках да избягам, преди баща ми да види, че ме няма за вечеря, но непознатият с бързо движение ме спря. Той посочи себе си. „Ma numesc Bartolomeo Rossi“ , каза той. После го повтори и накрая го написа в прахта до краката ни. Разсмях се, докато се опитвах да го повторя след него. После посочи към мен. „Voi?“ — попита. „Как се казвате?“ Аз му казах и той го повтори и пак се усмихна. „Familia?“ Явно трудно намираше думи.

„Фамилията ми е Геци“, казах му.

Лицето му се изпълни с изумление. Посочи към реката, после към мене и заповтаря нещо отново и отново, последвано от думата Drakulya, която аз разбрах като „дракон“. Не можех да схвана какво пита. Накрая, той поклати глава, въздъхна и каза „утре“. Посочи мен, себе си, мястото, където стояхме, а после и слънцето в небето. Разбрах, че ме моли да се срещнем тук по същото време на следващата вечер. Знаех, че баща ми ще се ядоса, ако разбере. Посочих земята под краката ни, а после сложих пръст на устните си. Не знаех друг начин да го предупредя да не казва на никого в село. Той май се изненада, но после също сложи пръст на устните си и ми се усмихна. Дотогава все пак малко се бях бояла от него, но усмивката му беше мила, а сините му очи блестяха. Опита се отново да ми върне монетата, но когато отново отказах да я взема, той се поклони, сложи си шапката и се отдалечи през гората в посоката, от която беше дошъл. Разбрах, че ме оставя да се върна в село сама и побързах натам, като си наложих да не се обръщам назад.

През цялата вечер — на масата, после докато миех и сушах чиниите с майка — все мислех за непознатия. Мислех за чуждестранните му дрехи, за учтивия поклон, за разсеяното му, но все пак будно изражение, за прекрасните ясни очи. Не спрях да мисля за него и на другия ден, докато предях и тъчах със сестрите си, докато приготвях вечерята, вадех вода от кладенеца и работех на нивата. Няколко пъти майка ми се скара, че не внимавам какво правя. Вечерта останах сама да довърша плевенето и с облекчение изпратих братята и баща ми, които изчезнаха в село.