Элизабет Костова - Историкът

Минаха няколко години и аз продължавах да работя на нивата на баща ми и да помагам на мама вкъщи. Баща ми беше отчаян, задето имаше няколко дъщери. Казваше, че никога няма да се омъжим, защото е твърде беден да ни даде зестра, и че цял живот ще му висим на шията. Майка ми обаче ни казваше, че според цялото село сме толкова красиви, че и без зестра някой ще ни вземе. Опитвах се да поддържам дрехите си чисти, а косата си — сресана и сплетена красиво, така че някой ден и мен да ме изберат за жена. Никой от младежите, които по празниците ме канеха на танц, не ми харесваше, но знаех, че съвсем скоро ще трябва да се омъжа за някого от тях, за да не тежа на родителите си. Сестра ми Ева отдавна беше заминала за Будапеща с унгарското семейство, за което работеше, и понякога ни пращаше малко пари. Веднъж дори ми изпрати истински обувки, чифт кожени градски обувки, с които много се гордеех.

Така живеех, когато срещнах професор Роси. В нашето село рядко идваха непознати, да не говорим за чужденци, но един ден из селото тръгна вестта, че в кръчмата е дошъл някакъв мъж от Букурещ, а с него — и човек от друга държава. Двамата разпитвали за крайречните села и за порутения замък в планината нагоре по реката. Съседът, който се отби да ни съобщи новината, прошепна и още нещо на баща ми, който седеше на пейката пред портата. Баща ми се прекръсти и се изплю в прахта. „Глупости и дрънканици — каза той. — Никой не бива да пита такива неща. Все едно да викаш дявола.“

Аз обаче бях любопитна. Отидох да донеса вода, за да науча нещо повече, и когато излязох на селския мегдан, видях непознатите, които седяха на една от двете маси пред кръчмата и приказваха със стареца, дето все там висеше. Единият беше едър и тъмнокос — като циганин, но в градски дрехи. Другият носеше кафяво сако, каквото никога не бях виждала преди, и широки панталони, затиснати в ботушите му, а на главата си беше сложил кафява широкопола шапка. Постоях на другия край на площада, близо до кладенеца, но оттам не виждах лицето на чужденеца. Две от приятелките ми искаха да погледнат отблизо и ми прошепнаха да отида с тях. Неохотно ги последвах, макар да знаех, че баща ми не би одобрил.

Докато минавахме край кръчмата, чужденецът вдигна очи и за мое учудване видях, че е млад и хубав, със златиста брада и ясни сини очи като хората от немските села в нашата страна. Пушеше лула и тихо говореше с приятеля си. На земята до него лежеше износена брезентова раница, а той пишеше нещо в бележник с картонени корици. Изражението на лицето му веднага ми допадна — разсеяно и мило, но същевременно будно. При появата ни той докосна шапката си и бързо отмести поглед, грозният мъж също вдигна ръка към шапката си и се втренчи в нас, а после двамата отново се заговориха с дядо Иван, като записваха нещо. Едрият мъж явно приказваше с Иван на румънски, а после се обръщаше към младия и му говореше на някакъв език, който не разбирах. Побързах да се отдалеча с приятелките си, защото не исках хубавият непознат да си помисли, че съм по-напориста от тях.

На другата сутрин в селото се говореше, че непознатите дали пари на един младеж в кръчмата, за да им покаже пътя до развалините на замъка Поенари, високо над река Арджеш. През нощта щели да тръгнат натам. Чух как баща ми каза на един от приятелите си, че ще търсят двореца на княз Влад — той помнел, че глупакът с циганското лице вече веднъж бил ходил там, за да го търси. „На глупака никога не му идва акъл в главата“, ядосано отсече баща ми. Досега не бях чувала това име — княз Влад. Хората в нашето село обикновено наричаха замъка Поенари или Арефу. Баща ми каза, че мъжът, който ще заведе непознатите дотам, се е побъркал за нищо пари. Закле се, че никакви пари не могат да накарат него, баща ми, да прекара нощта там, защото сред развалините бродели зли духове. Каза, че вероятно непознатият търси имане, което е глупаво, понеже всички съкровища на княза, който живял там, били заровени надълбоко и над тях тегнело проклятие. Баща ми още каза, че ако някой ги намери и ако успее да свали магията, тогава и той трябва да получи дял, защото част от онова имане по право му принадлежи. Тогава баща ми видя, че със сестрите ми го слушаме и здраво стисна уста.

Думите му ми напомниха за монетката, която ми даде онази старица, и аз виновно си помислих, че е трябвало да я дам на баща ми. В мен обаче нещо се разбунтува и аз реших да се опитам да подаря монетата си на хубавия чужденец, щом той търси съкровища в замъка. В един удобен миг измъкнах монетата от скривалището си и я увих в една кърпичка, която здраво вързах за престилката си.