Элизабет Костова - Историкът

Трябваше да съм щастлива, но чувствах, че край нас витаят зли духове и се страхувах дали нещо няма да му попречи да се върне. Всеки миг, който прекарахме заедно онази вечер, беше много сладък, защото мислех, че е последен. Той беше толкова уверен, толкова сигурен, че скоро ще се видим отново. Вече се смрачаваше и аз все не можех да се сбогувам с него, но накрая започнах да се боя от гнева на баща ми, целунах Бартоломео за последно, уверих се, че чесънът е в джобовете му и го оставих. Няколко пъти се извръщах назад. Всеки път, когато поглеждах назад, той стоеше сред дърветата с шапка в ръка. Изглеждаше много самотен.

Докато вървях обратно, плачех и свалих пръстена от ръката си, целунах го и го завързах в кърпата си. Когато стигнах у дома, баща ми беше ядосан и ме попита къде съм ходила по тъмното без разрешение. Казах му, че приятелката ми Мария е изгубила една коза и съм й помагала да я търси. Легнах си с натежало сърце, като ту ме обземаше надежда, ту пак се натъжавах.

На другата сутрин чух, че Бартоломео си е заминал, като един селянин го взел с каруцата си до Търговище. Денят ми беше дълъг и тъжен, а вечерта отидох на нашето място в гората, за да постоя малко сама. Само като видях мястото и пак заплаках. Седнах на камъните ни, а после легнах там, където двамата лежахме всяка вечер. Зарових лице в земята и се разхълцах. После усетих, че ръката ми докосва нещо сред тревите и за мое удивление намерих пакет писма в пликове. Нищо не разбирах от написаното на тях, което явно беше адресът на някакъв човек, но на гърба им беше напечатано неговото прекрасно име, като в книга. Отворих някои от тях и целунах почерка му, макар да разбирах, че писмата не са предназначени за мен. За момент се запитах дали не ги е писал на друга жена, но бързо прогоних тази мисъл. Досетих се, че писмата сигурно са изпаднали от раницата му, когато я отвори да ми покаже камата и монетата, които му подарих.

Първо реших да му ги изпратя по пощата в Оксфорд на Английския остров, но не виждах как мога да го направя незабелязано. Не знаех и как да платя, за да изпратя нещо. Сигурно изпращането на такъв пакет до неговия далечен остров щеше да струва доста пари, а аз никога не бях притежавала пари, ако изключим монетата, която бях дала на Бартоломео. Реших да ги запазя и да му ги върна, когато дойде да ме вземе.

Четирите седмици изминаха бавно, много бавно. Броях дните, като правех резки на едно дърво до нашето тайно място. Работех на нивата, помагах на майка ми, предях и тъчах дрехите за идващата зима, ходех на църква и се ослушвах за вести от Бартоломео. Отначало старците говореха за него и клатеха глави заради любопитството му към вампирите. „Нищо добро няма да излезе“, казваше един и останалите се съгласяваха. Като слушах тези думи, ме обземаше ужасна смесица от щастие и болка. Радвах се, че чувам някой да говори за него, защото самата аз не можех никому и думичка да кажа, но и цялата потръпвах при мисълта, че той може да си навлече беди с тези приколичи .

Непрекъснато се питах какво ще се случи, когато се върне. Дали ще дойде у дома, ще почука на вратата и ще поиска от баща ми ръката ми? Представях си колко ще се изненадат близките ми. Всички ще се съберат на вратата и ще го зяпат, а Бартоломео ще им даде подаръци и аз ще ги целуна за сбогом. После той ще ме отведе с чакащия файтон, а може би дори с автомобил. Ще напуснем селото и ще прекосим непознати земи, които дори не можех да си представя, отвъд планините, отвъд големия град, където живееше сестра ми Ева. Надявах се, че ще се отбием да видим Ева, защото винаги нея съм обичала най-много. Бартоломео също щеше да я хареса, защото беше силна и смела, пътешественик като него.

Така минаха четири седмици и в края на четвъртата вече бях изморена и дори не можех да ям и да спя. Когато резките на дървото показаха, че и четвъртата седмица си отива, аз зачаках знак за завръщането му. Влезеше ли в селото файтон, сърцето ми подскачаше от трополенето на колелата. Три пъти на ден ходех на кладенеца за вода, като се оглеждах и ослушвах за новини. Казвах си, че сигурно няма да дойде точно след четири седмици и че ще трябва да почакам още една седмица. След петата седмица се разболях и бях сигурна, че князът на приколичите го е убил. Веднъж дори ми хрумна, че моят любим може да се върне при мен самият той вампирясал. Хукнах към църквата посред бял ден и се помолих пред иконата на пресветата Дева да изгони тази ужасна мисъл.

След шест-седем недели вече изгубих надежда. На осмата седмица изведнъж по много признаци, за които бях чувала от омъжените жени, разбрах, че ще имам дете. Нощем тихо плачех в леглото сред сестрите си и ми се струваше, че целият свят, даже Господ Бог и света Богородица са ме изоставили. Не знаех какво се е случило с Бартоломео, но бях убедена, че е нещо ужасно, защото знаех, че искрено ме обича. Тайно събирах билки и корени, за които казваха, че пречат да дадеш живот на дете, но нямаше полза. В утробата ми детето беше силно, по-силно от мен и аз заобичах тази сила въпреки себе си. Когато тайно слагах ръка на корема си, чувствах любовта на Бартоломео и вярвах, че не ме е забравил.