Элизабет Костова - Историкът

Знаех, че трябва да напусна село, преди да опозоря семейството си и да си навлека гнева на баща ми. Помислих си дали да не потърся старицата, която ми даде монетата. Може би тя щеше да ме прибере и да ми позволи да й готвя и чистя. Беше дошла от едно от селата над Арджеш, край замъка на приколика , но не знаех кое точно, нито пък дали е още жива. Нагоре в планината имаше мечки и вълци, а и много зли духове, и не смеех да се впусна в гората съвсем сама.

Накрая реших да пиша на сестра си Ева — вече й бях писала един-два пъти. Взех малко хартия и един плик от къщата на свещеника, където понякога работех в кухнята. В писмото описвах положението си и я умолявах да дойде да ме вземе. След още пет седмици дойде отговорът й. Слава Богу, селянинът, който го донесе заедно с малко продукти, го даде на мен, а не на баща ми, и успях да го прочета тайно в гората. Коремът ми вече се окръгляше и осезаемо ми напомни за себе си, докато сядах на един пън, но все още успявах да скрия напълняването в престилката си.

В писмото имаше пари, румънски пари, повече отколкото бях виждала някога през живота си, а бележката на Ева беше кратка и практична. Пишеше ми да изляза от село пеша и да отида до съседното село, на около пет километра, където да се кача на каруца или камион до Търговище. Оттам трябва да си намеря превоз до Букурещ, а в Букурещ да се кача на влака до унгарската граница. Мъжът й щял да ме посрещне на граничния пункт в Т. — на 20 септември — още помня тази дата. Пишеше да организирам пътуването си колкото може по-добре, за да пристигна на точно на този ден. В писмото имаше и подпечатана покана от унгарското правителство, която щеше да ми помогне да вляза в страната. Накрая пишеше, че ме обича, че трябва много да се пазя и да внимавам по пътя. Когато прочетох писмото, целунах името й и я благослових от дън душа.

Прибрах мизерните си вещи в една малка бохча заедно с хубавите ми обувки, които пазех за пътуването с влака, писмата, които Бартоломео беше изгубил, и сребърния му пръстен. Една сутрин като излизах от къщи, прегърнах и целунах майка ми, която вече остаряваше и все по-често боледуваше. Исках после да знае, че все пак съм й казала сбогом. Мисля, че тя се изненада, но нищо не ме попита. Онази сутрин, вместо да отида на нивата, аз тръгнах през гората, като се стремях да вървя по-далеч от пътя. Спрях да се сбогувам и с тайното място, където се виждахме с Бартоломео. Резките от четирите седмици чакане вече избледняваха. На това място сложих пръстена на ръката си и вързах кърпа на главата си като омъжена жена. Усещах приближаването на зимата в жълтеещите листа и хладния въздух. Постоях малко, а после поех по пътя към следващото село.

Не помня цялото пътуване, само че бях много уморена и понякога много гладна. Една вечер спах в къщата на някаква възрастна жена, която ме нахрани с топла супа и ми каза, че мъжът ми не бива да ме оставя да пътувам сама. Друг път преспах в един обор. Накрая намерих превоз до Търговище, а оттам — до Букурещ. Когато можех, си купувах хляб, но не знаех колко пари ще ми трябват за влака, затова много внимавах. Букурещ беше голям и красив град, но се уплаших от многото хора, всичките добре облечени, и от мъжете, които нахално ме гледаха по улиците. Трябваше да спя на гарата. Влакът също беше страшен, огромно черно чудовище. Щом седнах вътре обаче, точно до прозореца, малко ми олекна на сърцето. Пътувахме през чудни места — планини, реки, поля, съвсем различни от трансилванските ни гори.

На гарата научих, че е 19 септември, и заспах на една пейка, докато един от граничарите не ме пусна в будката си и не ми даде топло кафе. Попита ме къде е мъжът ми, а аз му казах, че отивам в Унгария да го видя. На следващата сутрин един човек в черен костюм и шапка ме потърси. Имаше приветливо лице и ме целуна по двете бузи и ме нарече „сестро“. От този момент заобичах девера си, обичах го до смъртта му и още го обичам. Той ми беше брат повече от когото и да било от родните ми братя. Грижеше се за всичко, купи ми топъл обяд във влака, където се хранихме на маса с покривка. Обядвахме и гледахме през прозореца нижещите се гледки.

На гарата в Будапеща ни чакаше Ева. Носеше костюм и прекрасна шапка и ми заприлича на кралица. Тя ме прегърна и ме разцелува. Бебето ми се роди в най-хубавата болница в Будапеща. Исках да я кръстя Ева, но Ева каза, че предпочита тя да й даде име и я нарече Елена. Беше красиво бебе, с големи тъмни очи, и рано започна да се усмихва, още когато беше на пет дни. Хората казваха, че не са виждали толкова малко бебе да се усмихва. Надявах се, че ще вземе сините очи на Бартоломео, но тя приличаше на моя род.