Элизабет Костова - Историкът

Щом се качихме в автобуса, извадих писмата на Роси и внимателно отворих първото. Прилагайки го тук, ще уважа желанието на Роси да защити анонимността на своя приятел чрез псевдоним, партизанско име, както го наричаше той. Беше много странно, че отново видях почерка на Роси — същия, но малко по-млад, по-гладък — по пожълтелите страници.

— Тук ли ще ги четеш? — Хелън, почти облегната на рамото ми, май беше изненадана.

— Защо, ти можеш ли да чакаш?

— Не — отвърна тя.

20 юни 1930 г.

Скъпи приятелю,

В момента тук няма жива душа, с която да си поговоря, и закопнял най-вече за твоята компания, аз се озовах с писалка в ръка — а картината, на която се наслаждавам в момента, щеше да те изпълни с обичайното ти кротко изумление. Самият аз днес съм обсебен от непрестанно неверие — и ти нямаше да повярваш, ако можеше да видиш къде съм — всъщност съм в един влак, макар че това само по себе си не казва нищо. Влакът обаче пуфти към Букурещ. Ей Богу, приятелю, въпреки оглушителната свирка на влака сякаш чувам какво щеше да кажеш. Но е истина. Не мислех да идвам насам, но едно забележително събитие ме накара да променя решението си. Само допреди няколко дни бях в Истанбул, където предприех малко скришно проучване, и там открих нещото, заради което ми се прииска да дойда тук. Не, не ми се прииска, по-точно би било да кажа, че съм скован от страх, но при все това се чувствам длъжен да продължа. Ти си такъв върл рационалист — тези истории изобщо няма да те развълнуват, но, по дяволите, как ми се иска да можех да разчитам на твоя съвет в тази екскурзия; ще се нуждая от всяка фибра на моя мозък, че и от повече, за да намеря това, което търся.

Влакът забавя ход пред някакъв град, може би това е възможност да си купя закуска — ще спра за малко и после пак ще продължа.

Следобед — Букурещ

Полегнал съм — можеше да е сиеста, ако умът ми не беше така неспокоен и развълнуван. Тук е адски горещо — мислех, че това е земя на хладни планини, но още не съм стигнал до тях. Хубав хотел, Букурещ е нещо като малък източен Париж, и бляскав, и малък, и леко западнал, всичко това едновременно. Сигурно е бил разкошен през осемдесетте и деветдесетте. Цяла вечност се мъчих да хвана такси, а после да намеря хотел, но стаите ми са доста удобни и мога да си почина, да се измия и да помисля какво ще правя оттук нататък. Не съм много склонен сега да ти разказвам след какво съм тръгнал, но пък ако не го направя, ти така ще се оплетеш в несвързаните ми приказки, че, струва ми се, ще се наложи да обясня всичко. Ще го кажа кратко и шокиращо — поех на необикновена мисия, на исторически лов за Дракула — не граф Дракула от романтичната епоха, а истински Дракула, Draculya, Влад III, тиран от петнайсети век, който живял в Трансилвания и Влахия и с все сили се опитвал да отблъсква Османската империя колкото е възможно по-дълго вън от земите си. През по-голямата част от седмицата бях в Истанбул да разгледам един архив, който съдържа някои документи за него, събрани от турците, и докато бях там, се натъкнах на удивителен комплект от географски карти, които според мен дават сведения за местонахождението на гроба му. Когато се прибера у дома, ще ти обясня по-пространно какво ме подтикна към това преследване, а междувременно просто ще трябва да те помоля за търпение. Ти, стари мъдрецо, можеш колкото си искаш да приписваш на младостта решението ми да се впусна по тази следа.

Така или иначе, престоят ми в Истанбул накрая се изпълни с тъмни краски и доста ме наплаши, макар че от разстояние това сигурно звучи глупаво. Но, както добре знаеш, аз не се отказвам лесно от задачите си, щом веднъж ги подхвана, та нямаше как да не дойда тук с копията, които направих на онези карти, за да потърся повече сведения за гроба на Draculya. Би трябвало най-малкото да ти обясня, че според разпространеното мнение той е погребан на островния манастир в езерото Снагов, в западна Румъния — във Влахия, така се нарича този край. Картите, които намерих в Истанбул и на които ясно е отбелязан гробът му, не показват никакъв остров, никакво езеро и нищо, което да прилича на западна Румъния, поне доколкото мога да преценя. Винаги съм мислил, че не е зле първо да се провери очевидното, понеже понякога и очевидното се оказва верния отговор. И ето, сега съм твърдо решен — тук, не се и съмнявам, вече клатиш глава заради моя, както сигурно го наричаш, глупав инат — да се отправя към езерото Снагов с картите и лично да се убедя, че гробът не е там. Как точно ще го направя, още не знам, но не бих могъл спокойно да започна да го търся другаде, докато не съм изключил тази възможност. А и може би в края на краищата моите карти са някакъв стародавен фалшификат и просто ще намеря предостатъчно доказателства, че тиранът си лежи в гроба и от край време не е мърдал оттам.