Элизабет Костова - Историкът

Трябва до 5-и да съм в Гърция, така че разполагам едва с няколко драгоценни дни за цялата тази екскурзия. Само искам да разбера дали картите ми съвпадат с местността от мястото на гроба. Защо ми е необходимо това, сега не мога да ти кажа, човече — и на мен ми се ще да знаех. Смятам да приключа румънското си пътуване, като посетя колкото е възможно повече места във Влахия и Трансилвания. Какво извиква в ума ти думата Трансилвания, ако изобщо мислиш върху нея? Да, така си и мислех, ти мъдро не се интересуваш от нея изобщо. В моя ум обаче изникват красиви диви планини, древни замъци, върколаци и вещици — непозната омагьосана земя. С две думи, как да повярвам, че още съм в Европа, като влизам в такова царство? Ще ти разкажа дали е Европа, или е вълшебна страна, когато стигна там. Първо, Снагов — утре потеглям.

22 юни

Езерото Снагов

Скъпи приятелю,

Още не съм намерил къде да пусна първото си писмо — искам да кажа, да го пусна с увереността, че ще стигне в ръцете ти — но ще продължавам да пиша, надявам се, въпреки че се случиха много неща. Вчера прекарах целия ден в Букурещ в опити да си намеря добри карти — сега поне имам няколко пътни карти на Влахия и Трансилвания — и да открия и да поприказвам с някого в университета, който се интересува от историята на Влад Цепеш. Тук обаче явно никой не иска да обсъжда темата и имам чувството, че поне наум, ако не и открито, те се прекръстват, когато спомена името на Дракула. След преживяванията ми в Истанбул това малко ме изнервя, признавам си, но ще продължа да упорствам.

Така или иначе, вчера в университета намерих един млад професор по археология, който беше достатъчно мил да ме осведоми, че един от колегите им, някой си господин Джорджеску, бил голям специалист по историята на Снагов и това лято копаел там. Разбира се, тази новина извънредно ме развълнува и реших да поверя себе си, картите, чантите и всичко останало в ръцете на шофьора, който утре ще ме изведе оттук; мястото е само на няколко часа с кола от Букурещ, казва той, затова ще тръгнем в един. Сега трябва да отида да обядвам някъде — малките ресторантчета тук са необичайно симпатични, с нотки на ориенталски разкош в кухнята — преди да сме тръгнали.

Вечерта

Скъпи приятелю,

Не мога да спра да пиша тези псевдописма — дано някога те наистина ти разкажат тази история, — защото денят ми беше забележителен и просто трябва да поговоря с някого. Потеглих от Букурещ в приятно чисто такси, управлявано от също толкова спретнат човечец, с когото успях да разменя само две думи (като едната беше Снагов). След кратка справка с пътните ми карти и много успокоителни потупвания по рамото (по моето рамо, разбира се) все пак потеглихме. Отне ни целия следобед. Търкаляхме се предимно по павирани, но твърде прашни пътища и сред прелестен пейзаж, предимно полски, но от време на време и горист, докато накрая стигнахме Снагов.

Първият ми досег с мястото дойде, когато шофьорът развълнувано посочи нанякъде с ръка, а аз проследих жеста му и видях само гори. Това обаче се оказа само въведение. Не съм сигурен какво бях очаквал; вероятно съм бил така погълнат от любопитството си на историк, че даже не съм имал време да помисля какво мога да очаквам. Маниите ми обаче се разпръснаха още в първия миг щом съгледах езерото. Мястото е пленително, приятелю, идилично и неземно. Представи си, ако искаш, искряща дълга водна повърхност, в която можеш да зърнеш отражението на пътя между гъстите гори. Тук-там сред дърветата се гушат чудни вили — често се вижда само изящен комин или завиваща стена — повечето от които явно са строени в началото на миналия век или даже още по-отдавна.

Когато стигнеш до мястото, където гората се отваря към езерото — паркирахме близо до малко западнало ресторантче, пред което бяха издърпани три лодки — пред погледа ти се ширва гледката към острова, където се намира манастирът, а там — най-после! — се открива панорама, която несъмнено се е запазила почти непокътната през вековете. С лодка до острова се стига бързо, а той е горист досущ като бреговете на езерото. Над дърветата се извисяват приказните византийски куполи на манастирската църква, а над водата се носи звън на камбани — както по-късно научих, един от монасите ги удря с дървен чук. Точно този звън на камбаните над водата преобърна сърцето ми; прозвуча ми като едно от онези послания от миналото, които плачат да бъдат прочетени, дори и ако не можеш да разбереш какво означават. Застанали пред водата, която отразяваше косите слънчеви лъчи на късния следобед, с шофьора ми можехме да сме шпиони на турската армия, дошли да огледат бастиона на чуждата вяра, а не двама прашни представители на нашето съвремие, облегнати на своя автомобил.