Элизабет Костова - Историкът

Много добре. Първо ще обиколим отвън. Мистър Джорджеску ми махна с широката си длан. Знаете ли историята на острова? Малко? През четиринайсети век тук имало църква, а манастирът бил построен малко по-къшно през същия век. Първата църква била дървена, а втората — каменна, но каменната църква потънала право в езерото през 1453 година. Забележително, не мишлите ли? Дракула дошъл на власт във Влахия за втори път през 1462 година с особени намерения. Според мен харесал манастира, защото островът е лесно защитим — той винаги търсел места, където да се окопае срещу турците. Този остров е нелош избор, нали?

Съгласих се, като се мъчех да не го гледам твърде втренчено. Английският му беше очарователен и едва успявах да се съсредоточа върху същинския му разказ, но все пак последната му забележка попадна на място. Само един поглед наоколо стигаше да разбереш, че и неколцина монаси биха могли да защитават тази крепост от нашественици. Велиор Джорджеску също се оглеждаше одобрително. Шледователно, Влад превърнал манастира в крепост. Изградил край него укрепени стени, затвор и штая за мъчения. Също и тунел за бягство и мост до брега. Хитряга е бил този Влад. Мостът отдавна го няма, разбира се, но аз разкопавам всичко останало. Тук, където копая сега, е бил затворът. Вече открихме няколко шкелета. Той се усмихна широко и златните му зъби проблеснаха на слънцето.

А това трябва да е църквата на Влад, така ли?, посочих към прекрасната сграда до нас с извисяващите се куполи и тъмните дървета, притиснати към стените й.

Ней, боя се, че ней, каза Джорджеску. Манастирът бил частично изгорен от турците през 1462 година, когато влашкият трон попаднал в ръцете на брата на Влад — Раду, който бил османска марионетка. А точно след като Влад бил погребан тук, ужасна буря отнесла църквата в езерото. Значи Влад все пак е погребан тук? Как мечтаех да попитам, но стиснах уста. Селяните явно решили, че това е божие наказание заради греховете му. Църквата била вдигната отново през 1517 година — отнело три години, но ето го резултатът. Външните стени на манастира са реставрация на около трийшет години.

Бяхме стигнали края на църквата и той потупа старинната зидария, като че ли потупа задницата на любимия си кон. Докато стояхме там, иззад ъгъла внезапно изникна човек и се приближи към нас — белобрад, прегърбен старец в черно расо и с висока черна цилиндрична шапка с дълги поли, които се спускаха до раменете му. Той ходеше с бастун, а расото му беше прибрано с тясно въженце, на което висеше връзка ключове. На врата му на верижка се поклащаше изящен старинен кръст от същия тип като на черковните куполи.

Толкова бях поразен от привидението, че едва не паднах; не мога да опиша ефекта от появата му, само мога да кажа, че ми се стори, че Джорджеску е призовал някакъв дух. Новият ми познат обаче тръгна напред, усмихна се на монаха и се наведе над възлестата му ръка, където блестеше златен пръстен, който Джорджеску почтително целуна. Старецът явно също го харесваше, защото за кратко положи пръсти на главата на археолога и се усмихна със суха, уморена усмивка, в която имаше по-малко зъби дори и от устата на Джорджеску. Долових името си в разговора им и се поклоних на монаха колкото можах по-възпитано, макар че не успях да се насиля да целуна пръстена.

„Това е игуменът“, обясни ми Джорджеску. „Той е последният тук и с него сега живеят само още трима монаши. Заселил се е тук от млад и познава острова по-добре, отколкото аз бих могъл някога да го опозная. Каза, че си добре дошъл и те благослови. Ако искаш да питаш нещо, казва, че ще ше опита да отговори.“ Аз се поклоних признателно и старецът бавно продължи пътя си. Няколко минути по-късно го видях да седи мълчаливо до ръба на срутената стена зад нас, като гарван, кацнал за почивка под следобедното слънце.

Целогодишно ли живеят тук?, попитах Джорджеску.

О, да. Тук ша и в най-тежките зими. Водачът ми кимна. Ще ги чуеш да пеят вечерната литургия, ако не ши тръгнеш по-раншко. Уверих го, че няма да пропусна такава възможност. Сега да влезем в църквата. Заобиколихме до главния вход, огромни резбовани дървени порти, през които влязох в напълно непознат за мен свят, съвсем различен от англиканските параклиси.

Вътре беше студено и преди да успея да видя нещо във всепроникващия мрак на черковната утроба, помирисах остър пушек във въздуха и усетих лепкаво течение от камъните, които като че ли дишаха. Когато очите ми свикнаха със сумрака, единственото, което видяха, бяха слаби бронзови отблясъци и пламъка на свещите. Дневната светлина едва се процеждаше през тежките, тъмно оцветени стъкла. Нямаше пейки, нито столове, като изключим някакви високи дървени тронове, подредени край стената. До входа имаше стойка със запалени свещи, които се стичаха на гъсти капки и миришеха на нажежен восък; някои бяха затъкнати в бронзовата корона на върха на стойката, а други бяха заровени в сандъче в основата й. Монасите ги палят всеки ден, а случайните гости също палят по някоя свещ, обясни Джорджеску. Тези отгоре са за живите, а онези долу са за душите на мъртвите. Горят, докато сами не угашнат.