Элизабет Костова - Историкът

Можех да остана да гледам и слушам още дълго, без да се усетя, но твърдото ми решение да открия археолога преди да падне нощта ме прати в ресторанта. С жестове и с най-добрия си международно опростен латински успях да наема лодка до острова. Да, да, там бил един човек от Букурещ и копаел с лопата, успя да ме увери управителят — и двайсет минути по-късно вече слизах на островния бряг. Отблизо манастирът беше още по-прекрасен и доста застрашителен с древните си стени и високите куполи, всеки увенчан с богато украсен седмовръх кръст. Лодкарят ни поведе нагоре по стръмните стъпала и аз се канех веднага да вляза през огромните дървени порти, но човекът ни упъти да минем отзад.

Докато обикалях прекрасните старинни стени, внезапно осъзнах, че за пръв път наистина крача по стъпките на Дракула. Дотогава вървях по следите му през плетеница от документи, но сега ходех по земята, която вероятно са тъпкали и неговите крака — в какви ли обувки? Кожени ботуши, за които са закопчани страховити шпори? Ако бях от онези, които се кръстят, моментално щях да ударя един кръст; всъщност изведнъж усетих силен порив да потупам лодкаря по грубия вълнен пуловер и да го помоля, докато е време, да ни откара отново на брега. Както се досещаш, нищо такова не направих и се надявам, че няма вечно да съжалявам, задето спрях ръката си.

Зад църквата сред огромно море от развалини наистина намерихме мъж с лопата. Изглеждаше сърдечен мъж на средна възраст с къдрава черна коса, разпасана бяла риза и навити до лакътя ръкави. До него работеха две момчета, които внимателно обръщаха пръстта на ръка и от време на време той оставяше лопатата и се присъединяваше към тях. Бяха се съсредоточили върху съвсем малко място, като че ли там бяха намерили нещо интересно, и вдигнаха глави едва когато нашият лодкар извика за поздрав.

Мъжът с бялата риза излезе напред, като огледа всички ни с проницателните си тъмни очи, и лодкарят някак ни представи, подпомогнат от шофьора. Протегнах ръка и пробвах един от малкото си румънски изрази, макар че накрая пак се спасих в английския: Ма numesc Bartolomeo Rossi. Nu va suparati… Научих този възхитителен израз, с който румънците спират някой непознат, за да го помолят да ги упъти, от портиера в букурещкия ми хотел. Буквално означава не се ядосвайте — представяш ли си ежедневна фраза, която повече да загатва за миналото? Не вади ножа, приятелю, просто се изгубих в гората и те моля да ми покажеш пътя. Не знам дали задето използвах този израз или вероятно заради безбожния ми акцент, но археологът избухна в смях и ми стисна ръката.

Отблизо той беше набит човек с доста тъмен тен и мрежа от бръчици край очите и устата. Два предни зъба липсваха от усмивката му, а повечето от останалите му зъби светеха в злато. Ръката му беше удивително силна, суха и груба като на селянин. Бартоломео Роси, каза той с плътен глас, още през смях. Ма питезс Велиор Джорджеску. Приятно мий. С какво мога да помогна? За момент се отнесох при пешеходната ни екскурзия миналата година; той сякаш беше един от онези обрулени от суровия климат шотландци, които непрекъснато питахме за пътя, само че с тъмна вместо пясъчноруса коса.

Вие говорите английски?, учудих се аз глуповато.

Донякъде, каза мистър Джорджеску. Отдавна не шъм имал възможност да практикувам, но шкоро езикът ми ще швикне.

Той говореше гладко и имаше богат речник, с леко търкалящо се р.

Прощавайте, казах припряно, доколкото разбирам, вие се интересувате от Влад III и много ми се иска да поговорим. Аз съм историк от Оксфордския университет.

Той кимна.

Радвам се, че се интересувате. Дошъл сте чак тук шамо за да видите гроба му?

Ами, надявах се…

Ха, надявал ше, надявал ше, каза мистър Джорджеску и ме потупа по рамото, но жестът му не беше груб. Ще трябва да поохладя надеждите ви, младежо.

Сърцето ми подскочи — възможно ли е и този мъж да не вярва, че Влад е погребан тук? Реших да изчакам по-сгоден момент, за да задам още въпроси, а първо да го изслушам внимателно. Той любопитно ме изучаваше и ето че пак се усмихна.

Ела, да ше поразходим наоколо. Той набързо даде някакви разпореждания на помощниците си, като явно ги подкани да спрат работа, защото те изтупаха ръцете си и се проснаха под едно дърво. Той подпря лопатата си на една полуразкопана стена и ми махна да го последвам. На свой ред аз освободих шофьора и лодкаря, като тикнах сребърна монета в шепата на лодкаря. Той докосна шапката си и изчезна, а шофьорът седна до развалините и извади джобната си манерка.