Элизабет Костова - Историкът

Жената поклати глава.

— Казва — докладва ми Хелън с изопнато лице, — че е знаела, че мразя баща си, и е чакала човек, който го обича.

Както още го обича самата тя, бих добавил аз, защото сърцето ми се беше отворило и сякаш ясно видя цялата й любов, заровена от години в малката бедна къщичка.

Вълнувах се не само заради Роси. Седнал на масата, аз хванах Хелън за ръката, а със свободната си ръка взех белязаната от тежък труд ръка на майка й и здраво ги стиснах. В този миг светът, в който бях израснал, със студенината и мълчанията му, с нравите и маниерите му, светът, в който бях учил, бях успявал, дори бях опитвал да обичам, ми изглеждаше далечен като Млечния път. Не можех да проговоря, дори и да исках, но ако ръката, която беше стиснала гърлото ми, беше отпуснала хватката си, може би щях да намеря начин да кажа на тези две жени с тяхната тъй различна, но еднакво силна привързаност към Роси, че усещах присъствието му край нас.

След малко Хелън мълчаливо издърпа ръката си от моята, но майка й я задържа, както беше направила и преди, и попита нещо с тихия си глас.

— Иска да знае как да ти помогне да намериш Роси.

— Кажи й, че вече ми е помогнала и че ще прочета тези писма веднага щом си тръгнем да видя дали няма да ни дадат нови насоки. Предай й, че ще й кажем, когато го намерим.

При тези думи майката на Хелън скромно наведе глава и стана да разбърка манджата във фурната. Оттам се понесе чудесна миризма и дори Хелън се усмихна, като че ли завръщането в този дом, който дори не беше неин, си имаше своите предимства. Спокойствието на момента ми вдъхна смелост.

— Моля те, попитай я дали знае нещо за вампирите, което би могло да ни помогне.

Когато Хелън преведе молбата ми, видях, че съм разбил крехкото ни спокойствие. Майка й погледна встрани и се прекръсти, но след миг явно събра сили и заговори. Хелън внимателно слушаше и кимаше.

— Казва да запомниш, че вампирът може да променя вида си. Може да дойде при теб под всякакви форми.

Попитах какво означава това, но майката на Хелън вече разсипваше яденето в чиниите ни с трепереща ръка. Горещината от фурната и мирисът на печеното и на хляба изпълниха тясната къщичка и ние охотно се нахранихме, макар и в мълчание.

От време на време майката на Хелън ми подаваше още хляб, потупваше ръката ми или ми наливаше топъл чай. Храната беше проста, но вкусна и обилна, а слънчевите лъчи надничаха през предните прозорци, за да украсят трапезата ни.

Когато свършихме, Хелън излезе навън да изпуши една цигара, а майка й ми махна да я последвам от другата страна на къщата. В задния двор имаше курник с няколко пилета и клетка с два дългоухи заека. Майката на Хелън измъкна един от зайците и двамата постояхме заедно в приятелско мълчание, почесвайки меката главичка на зайчето, което примигваше и леко се дърпаше. През един от прозорците дочух, че Хелън се зае да мие чиниите. Слънцето топлеше косите ми, а отвън зелените поля жужаха и потрепваха с неуморен оптимизъм.

Като дойде време да тръгваме към автобуса, аз прибрах писмата на Роси в куфарчето си. Когато излязохме, майката на Хелън застана на прага; явно нямаше намерение да ни изпрати през селото до автобусната спирка. Хвана двете ми ръце в своите и сърдечно ги разтърси, като ме гледаше право в лицето.

— Казва, че ти пожелава на добър път, не само сега, а завинаги, и че ще намериш каквото търсиш — обясни Хелън. Взрях се в тъмните очи на жената и от сърце й благодарих. Тя прегърна Хелън, тъжно задържа лицето й в ръцете си и после ни пусна.

В края на улицата се обърнах да я погледна. Тя стоеше на прага, подпряла ръка на рамката на вратата, като че ли уморена от гостуването ни. Оставих куфарчето си в прахта и се върнах, толкова бързо, че дори не разбрах как стигнах до нея. Спомних си за Роси, прегърнах я и целунах меката й, набръчкана буза. Тя се притисна към мен, с една глава по-ниска, и зарови лице в рамото ми. Изведнъж се дръпна и изчезна в къщата. Помислих, че иска да остане сама с чувствата си и също се обърнах, но след миг тя се върна. За мое удивление тя грабна ръката ми и затвори шепата ми върху нещо малко и твърдо.

Когато отворих пръсти, видях сребърен пръстен с миниатюрен герб. Веднага разбрах, че това е пръстенът на Роси, който тя му връща чрез мен. Лицето й светеше над него; тъмните й очи блестяха. Наведох се и отново я целунах, този път по устата. Устните й бяха топли и сладки. Когато я пуснах, за да се върна бързо при куфарчето си и при Хелън, на лицето на възрастната жена проблясваше една-единствена сълза. Чел съм някъде, че няма такова нещо като една-единствена сълза, било старомодна поетична тропа. Може би е така, наистина, защото нейната сълза беше просто приятелка на моята.