Элизабет Костова - Историкът

Изчаках и му писах едва когато се роди бебето, защото исках да му кажа за истинско дете, а не само че съм бременна. Когато Елена беше на един месец, помолих девера си да ми помогне да намеря адреса на университета на Бартоломео, Оксфорд, и лично изписах непонятните думи на плика. Деверът ми написа писмото на немски вместо мен и аз се подписах отдолу. В писмото съобщавах на Бартоломео, че съм го чакала три месеца и че съм напуснала селото, защото съм разбрала, че нося детето му. Разказвах му за пътуването си и за дома на сестра ми в Будапеща. Описах му нашата Елена, колко е сладка, колко е весела. Казвах му, че го обичам и че се страхувам да не би да му се е случило нещо ужасно, щом не е дошъл. Питах го кога ще го видя и дали ще дойде в Будапеща да ме вземе с Елена. Казвах му, че каквото и да се е случило, ще го обичам до края на живота си.

После отново зачаках, този път много, много дълго и когато Елена вече правеше първите си крачки, дойде писмо от Бартоломео. Беше от Америка, а не от Англия, и беше написано на немски. Деверът ми го преведе, с много нежен глас, но усетих, че е твърде честен, за да изопачи нещо. В писмото си Бартоломео пишеше, че е получил писмо от мен, което първо е стигнало до предишния му дом в Оксфорд. Учтиво ми казваше, че никога не е чувал за мен, нито е виждал името ми и че никога не е ходил в Румъния, така че детето, което описвам, не би могло да е негово. Съжалявал да чуе такава тъжна история и ми желаел повече късмет. Писмото беше кратко и много мило, не грубо, и наистина нямаше никакви признаци, че ме познава.

Дълго плаках. Бях млада и не знаех, че хората се променят, че умовете и чувствата им се менят. Няколко години, след като бях пристигнала в Унгария, вече започнах да разбирам, че човек може да е един у дома и съвсем различен в друга страна. Осъзнах, че нещо такова сигурно се е случило и с Бартоломео. В края на краищата, само исках да не ме беше лъгал, че изобщо не ме познава. Исках да не го беше правил, защото когато бяхме заедно, аз усетих, че е достоен човек, и не ми се щеше да мисля лошо за него.

Отгледах Елена с помощта на близките си и тя порасна красиво и умно момиче. Знам, че дължи това на кръвта на Бартоломео. Казах й за баща й — никога не съм я лъгала. Може би не й разказах достатъчно, но беше прекалено малка да разбере, че любовта заслепява хората и взема ума им. Тя се записа в университета и аз много се гордеех с нея, а после ми каза, че е чула, че баща й бил голям учен в Америка. Надявах се някой ден да се срещнат.

— Не знаех обаче, че е работел в университета, в който ти отиде да учиш — добави майката на Хелън и сякаш с упрек се обърна към дъщеря си и така внезапно приключи историята си.

Хелън измърмори нещо, което трябваше да е или извинение, или оправдание и поклати глава. Изглеждаше зашеметена като мен. През цялото време, докато майка й разказваше, тя стоя тихо и превеждаше, сякаш почти не дишаше, и само измърмори нещо, когато майка й спомена дракона на рамото си. Много по-късно Хелън ми каза, че майка й никога не се е събличала пред нея, нито я е водила на обществена баня като Ева.

Първо поседяхме смълчани на масата, и тримата, но след малко Хелън се обърна към мен и безпомощно посочи пакета с писма, който лежеше пред нас. Разбрах я; аз също си го бях помислил.

— Защо не е изпратила някои от тези писма на Роси, за да му докаже, че е бил с нея в Румъния?

Тя погледна майка си — стори ми се, че в очите й се четеше дълбоко колебание, но накрая явно й преведе въпроса. Когато чух отговора на майка й през превода, в гърлото ми заседна бучка и усетих болка не само заради нея, но и заради вероломния ми наставник.

— Мислех за това, но от писмото му разбрах, че вече напълно е променил решението си. Сметнах, че и да му изпратя писмата, нищо няма да постигна, само ще си причиня още болка, а и ще изгубя едно от малкото неща, които съм запазила от него. — Тя протегна ръка, като че ли да пипне писмата му, но после я отдръпна. — Само съжалявам, че не му върнах нещо, което си беше негово. Но той задържа такава голяма част от мен, че може би не беше чак толкова лошо от моя страна да си ги запазя.

Тя погледна Хелън, после мен, а спокойствието в очите й се поизгуби. В тях обаче не видях предизвикателство, а пламъка на някаква стара, много стара любов. Отместих очи.

Хелън обаче беше настроена бойко, въпреки примирението на майка си.

— Тогава защо поне не ми е дала писмата на мен? — Въпросът й беше гневен и само след миг тя го зададе и на майка си.