Элизабет Костова - Историкът

Препогребахте ли скелета?, трябваше да задам този въпрос; камъкът беше тъй близо до краката ни.

О, не — изпратихме го на историческия музей в Букурещ, но там няма да го видите — заключиха го в склада с всичките му разкошни дрехи. Срамота. Джорджеску не изглеждаше чак толкова нещастен, като че ли скелетът е бил симпатичен, но маловажен, поне в сравнение с истинската плячка.

Не разбирам, казах аз, като го гледах в очите, при толкова много доказателства защо не приемате, че скелетът е на Влад Дракула?

Много просто, весело отвърна Джорджеску и потупа чергата, този човек имаше глава на раменете си. Главата на Дракула била отсечена и турците я отнешли в Истанбул като трофей. Всички извори са единодушни по този въпрос. Затова сега копая в стария затвор за нов гроб. Мисля, че трупът е бил преместен от гроба пред олтара, за да се заблудят обирджиите на гробове или може би за да го защитят от следващи турски нашествия. Но е тук някъде на острова, дъртият мошеник.

Бях зашеметен от всички въпроси, които исках да задам на Джорджеску, но той стана и се протегна. Не искате ли да се разходим до ресторанта за вечеря? Толкова шъм гладен, че бих погълнал цяло агне. Но нека първо да чуем началото на службата, ако искате. Къде ще нощувате?

Признах, че и представа си нямам и че трябваше да намеря подслон и за шофьора си. Имам да обсъдя с вас толкова много неща, добавих аз.

И аз, съгласи се той. Ще швършим тази работа на вечеря.

Трябваше да говоря с шофьора, затова се върнахме до разрушения затвор. Оказа се, че археологът държи малка лодка под църквата и може да ни откара до брега, както и че ще ходатайства пред собственика на ресторанта да ни намери стаи в околността. Джорджеску прибра инструментите и отпрати помощниците си и се върнахме в църквата навреме, за да видим игумена с тримата му монаси, също облечени в черно, да пристъпват един след друг през вратите на олтара. Двама от монасите бяха възрастни, но третият беше с все още кафява брада и стоеше добре изправен. Те бавно се обърнаха с лице към олтара, като игуменът вървеше начело с кръст и скиптър в ръце. Приведените му рамена бяха наметнати с пурпурнозлатна мантия, която отразяваше пламъка на свещите.

Пред олтара те се поклониха, като монасите дори за малко съвсем се простряха на пода — точно върху празния гроб, забелязах аз. За миг ме обзе ужасяващото чувство, че те се кланяха не на олтара, а на гроба на Набучвача.

Внезапно се понесе смразяващ звук; като че ли идваше от самата църква, просмукваше се като мъгла през стените и купола. Те пееха. Игуменът влезе зад олтара през малките врати опитах се да не надничам, за да зърна скритото светилище — и изнесе грамадна книга с емайлирана корица и с нея изписа благословия във въздуха. После я положи в олтара. Един от монасите му подаде кадилница на дълга верижка; той я разклати над книгата и пръсна наоколо уханен дим. Навсякъде край нас, отгоре, отзад, отстрани, се носеха дисонантните свещени напеви с бучащото им исо и треперливите височини. Кожата ми настръхна, защото в този миг разбрах, че съм по-близо до Византия, отколкото бях дори и в Истанбул. Старинната музика и съпътстващият я обред вероятно не се бяха променили много, откакто са ги изпълнявали пред императора в Константинопол.

Службата е много дълга, прошепна ми Джорджеску. Те няма да имат нищо против да ше измъкнем. Той извади свещ от джоба си, запали я на стойката до входа и я остави долу в пясъка.

В ресторанта на брега, мръсно неугледно заведение, с апетит похапнахме задушени гозби и салати, които ни сервираше срамежливо момиче в селски дрехи. Имаше цяло пиле и бутилка тежко червено вино, което Джорджеску щедро наливаше. Шофьорът ми очевидно си намери приятели в кухнята, така че се оказахме съвсем сами между обкованите с ламперия стени и пред потъващата в мрака гледка към езерото и острова.

Щом утолихме малко глада си, попитах археолога на какво се дължи отличният му английски. Той се засмя с пълна уста. Дължа го на майка ми и баща ми, вечен покой на душите им, каза той. Баща ми беше шотландски археолог, специалист по средните векове, а тя беше шотландска циганка. От бебе шъм израснал във Форт Уилям и преди баща ми да почине, работех с него. После някои от роднините на майка ми я помолиха да тръгне с тях за Румъния, откъдето произхождаше нейният род. Майка ми е родена и израсла в едно западношотландско селце, но когато баща ми си отиде, тя поиска да се махне оттам. Семейството на баща ми нея обичаше особено, нали разбираш. Така тя ме доведе тук, бях на петнайшет години и оттогава живея тук. Когато се установихме, взех нейното фамилно име. За да се впиша по-добре.