Элизабет Костова - Историкът

Още — утре. Как добре би ми дошъл само половин час да си поприказвам с теб на моя — нашия — роден език!

Скъпи приятелю,

Изпълнен съм със страхопочитание — отидохме до крепостта на Влад и се върнахме. Сега знам защо исках да я видя; тя оживи пред мен, поне малко, страховитата личност, която търся и в смъртта й — или съвсем скоро ще започна да търся — някак, някъде, ако картите ми помогнат. Ще се опитам да ти опиша екскурзията ни, защото искам да си представиш цялата сцена, а и защото искам да я запиша за себе си.

Потеглихме призори с каруцата на един млад местен селянин, който явно беше по-заможен и е син на един от векуващите в кръчмата старци. Младежът очевидно беше получил нареждане от властния си родител да ни отведе горе, но задачата хич не му допадаше. Когато се качихме в каруцата, първите слънчеви лъчи едва огряваха селското площадче, а той няколко пъти посочи нагоре към планината, клатейки глава и мърморейки Поенари? Поенари? Накрая явно се примири с мисията си и нахлузи оглавниците на конете си, две грамадни кафяви машини, на които него ден им се размина полската работа.

Коларят ни също беше внушителна фигура, висок и широкоплещест под ризата и вълнения елек, а като си сложи шапката, се извиси поне с две глави над нас. При това положение колебанията му за пътуването ми се сториха леко комични, макар че определено не можех да се надсмивам над страховете на селяните след онова, което видях в Истанбул (което, както вече споменах, ще ти разкажа лично). Джорджеску се опита да го заговори, докато пътувахме през гъстата гора, но бедният човечец седеше, стиснал поводите в мълчаливо отчаяние (поне така ми се стори), като затворник, когото водеха към дръвника. От време на време пъхваше ръка в пазвата си, като че ли там държеше за защита някакъв амулет — досетих се, защото на врата му висеше кожена връв, но сдържах порива да поискам да го видя. Беше ми мъчно за човека, задето го подлагахме на такова мъчение против всички правила на неговата култура, и реших в края на пътуването да му дам малко повечко пари.

Смятахме да нощуваме горе, за да имаме достатъчно време да огледаме всичко и да се опитаме да поговорим със селяните, които може би щяхме да срещнем по пътя и които сигурно живееха по-близо до замъка, затова бащата на водача ни беше снабдил с черги и одеяла, а майка му ни беше приготвила един вързоп, пълен с хляб, сирене и ябълки, който сега лежеше отзад в каруцата. Когато влязохме в гората, усетих силен ненаучен уплах. Спомних си как дилижансът отвеждаше героя на Брам Стокър в трансилванските гори — или поне в романизирания им вариант — и почти ми се прииска и ние да бяхме тръгнали вечерта, за да зърна загадъчните огньове в гората и да чуя воя на вълците. Срамота, помислих си, че Джорджеску не е чел книгата, и реших да му пратя един екземпляр от Англия, ако изобщо някога се върна на това свъсено място. После си спомних срещата в Истанбул и тя бързо ме отрезви.

Напредвахме бавно през гората, защото пътят беше много изровен, с дълбоки коловози, а и почти веднага се заизкачва стръмно нагоре. Тези гори са много гъсти, вътре е сумрачно дори и посред бял ден и е зловещо хладно като в онази църква. Докато пътуваш през тях, отвсякъде си обграден от дървета и потискаща тишина; километри наред от каруцата не се виждаше нищо друго освен безкрайна редица дървета и храсти, гъста плетеница от всевъзможни драки и фиданки и големи, стари дървета. Много от дърветата стигат внушителна височина и короните им закриват небето. Все едно пътуваш край колоните на огромна катедрала, но мрачна, призрачна катедрала, където във всяка ниша би могъл да зърнеш лика на Черната Мадона или на светците мъченици. Забелязах поне дузина дървесни видове, включително гигантски кестени и някакъв вид дъб, какъвто дотогава не бях виждал.

В един момент пътят стана по-равен и навлязохме в шпалир от сребристи стволове, буки от онзи тип, който човек още може да срещне — но рядко — в най-гористите английски имения. Несъмнено си ги виждал. Тукашната гора можеше да е сватбената зала на Робин Худ, с огромни, исполински дънери, поддържащи покрив от милиони мънички зелени листенца, а под колелата ни пътят беше застлан със сиво-кафяв килим от ланшната шума. Коларят ни явно не забелязваше тази прелест — може би когато си прекарал целия си живот сред подобни гледки, не ги възприемаш като красота, а като част от самия свят — и седеше прегърбен в неодобрително мълчание. Джорджеску беше зает с някакви свои записки по работата си в Снагов, така че нямаше с кого една дума да разменя за прелестите на околния пейзаж.