Элизабет Костова - Историкът

Възможно ли е Дракула да е погребан тук или тялото му да е било пренесено тук от Снагов, за по-сигурно?

Джорджеску се закиска. Не губиш надежда, а? Не, штарецът е някъде в Снагов, помни думата ми. Разбира се, параклисът тук е имал крипта — има едно по-ниско място, натам водят няколко стъпала. Преди години, когато за пръв път дойдох тук, го поразкопах. Той се ухили широко. После селяните седмици наред не ми говориха. Но беше празно. Нямаше пукнат кокал.

Скоро след това той взе широко да се прозява. Придърпахме вещите си по-близо до огъня, увихме се в чергите си и замълчахме. Нощта беше хладна и се радвах, че съм облякъл най-топлите си дрехи. Погледах звездите — те изглеждаха невероятно близко до мрачната ни пропаст — и заслушах хъркането на Джорджеску.

Накрая явно и аз съм заспал, защото когато се събудих, огънят почти беше изгаснал, а над върха на планината се бяха скупчили облаци. Потреперих и тъкмо се канех да хвърля още съчки в огъня, когато близо до мен нещо шумна и смрази кръвта ми. Не бяхме сами сред развалините и каквото и да делеше с нас мрачния неравен двор, то беше съвсем наблизо. Бавно се изправих с намерението, ако се наложи, да събудя Джорджеску и се зачудих дали в циганската си торба освен гърненца той не носеше и оръжие. Наоколо се възцари мъртва тишина, но след няколко секунди аз не издържах на напрежението. Измъкнах един клон от купчината, мушнах го в огъня да се запали и така се сдобих с факла, която предпазливо вдигнах над главата си.

Изведнъж в дълбините на обраслия ъгъл на параклиса факлата ми улови червеникавите отблясъци на две очи. Ще те излъжа, приятелю, ако ти кажа, че косите ми не се изправиха. Очите малко се приближиха, но не можех да преценя на какво разстояние се намират. За миг те се втренчиха в мен и аз усетих, напълно ирационално, че те ме познаха, че знаеха кой съм и че ме бяха взели на прицел. После, с един скок през храстите, пред погледа ми изскочи огромен звяр, огледа се във всички посоки и се скри в мрака. Беше необикновено голям вълк; на оскъдната светлина за секунда успях да мерна проскубаната му козина и едрата глава, преди да се измъкне от руините и да изчезне.

Легнах си, като неми се искаше да будя Джорджеску, щом опасността вече беше отминала, но не можах да заспя. Отново и отново — поне във въображението си — виждах тези проницателни, разпознаващи ме очи. Предполагам, че накрая съм задрямал, но както си лежах, до мен достигна далечен шум, който явно се издигаше до нас от дебрите на гората. Вече бях твърде разтревожен, за да лежа увит в чергите, затова се изправих отново и пропълзях през храсталаците на двора да погледна през стената. Бездната оттатък се спускаше чак до Арджеш, както вече обясних, но отляво склоновете не бяха толкова стръмни и точно оттам се носеше глъчка от гласове и се виждаха отблясъци, които можеха да са от лагерни огньове. Почудих се дали из тези гори лагеруваха цигани; на сутринта трябваше да попитам Джорджеску. Като че ли с тази мисъл го призовах, защото новият ми приятел внезапно изникна до мен, още сънен.

Нещо да липшва?, той надникна през стената.

Посочих. Това цигански табор ли е?

Той се разсмя. Не, не толкова далеч от цивилизацията. После се прозя, но на меката светлина от гаснещия ни огън очите му вече светеха нащрек. Много странно. Дай да погледнем.

Идеята никак не ми хареса, но само след минути бяхме нахлузили ботушите си и тихо пълзяхме надолу по пътечката към източника на шума. Глъчката все повече се усилваше, на тласъци, в злокобен ритъм — не бяха вълци, помислих си аз, а определено човешки гласове. Стараех се да не настъпвам клонки. Видях, че Джорджеску посегна към джоба си — явно имаше оръжие, помислих си със задоволство. Скоро видяхме езиците на огньовете през дърветата и той ми махна да се сниша и да клекна до него в храстите.

Бяхме стигнали до една поляна и тя, за мое удивление, беше пълна с хора. В две гъсти редици те бяха наобиколили огромна клада и пееха. Един от тях, очевидно водачът им, стоеше до огъня и когато напевът се издигаше в кресчендо, всички вдигаха изпъната ръка за поздрав и слагаха другата си ръка на рамото на съседа. Лицата им, причудливо оранжеви на светлината на огъня, бяха строги и сериозни, а очите им блестяха. Носеха някакви униформи, тъмни сака над зелени ризи и черни вратовръзки. Какво е това?, измърморих на Джорджеску. Какво викат?

Всичко за Отечеството!, изсъска той в ухото ми. Стой мирно или сме мъртви. Мисля, че това е Легионът на Архангел Михаил.