Элизабет Костова - Историкът

Това пък какво е? Опитах се само да мърдам устни. Трудно можех да си представя нещо по-неангелско от тези каменни лица и строго протегнати ръце. Джорджеску ми махна да изчезваме и запълзяхме обратно в гората. Преди да се обърнем обаче, забелязах движение в другия край на поляната и удивлението ми нарасна, когато видях висок мъж в пелерина, по чиято тъмна коса и изпито лице за миг преминаха отблясъците на огъня. Той стоеше извън кръга на униформените мъже, а лицето му беше весело; всъщност, той се смееше. След секунда изчезна от погледа ми и реших, че се е мушнал сред дърветата, а Джорджеску вече ме дърпаше нагоре по склона.

Когато се върнахме на сигурно място сред развалините — колкото и да е странно, там вече ми се виждаше сигурно — Джорджеску седна до огъня и запали лулата си, сякаш с облекчение. Мили Боже, човече, изпъшка той. Това можеше да е краят ни.

Какви са тези хора?

Той хвърли клечката си в огъня. Престъпници, отговори кратко. Наричат ги още Желязната гвардия. Промъкват се по селата в този край на страната, набират младежи и ги надъхват с омраза. Особено мразят евреите и искат да отърват света от тях. Той ядно дръпна от лулата си. Ние, циганите, знаем, че където убиват евреи, там колят и цигани. А след това и един куп други хора.

Описах му странната фигура, която бях видял зад кръга.

А, нищо чудно, измърмори Джорджеску. Те привличат всякакви извратени почитатели. Няма да мине много време и всеки овчар в тези планини ще се присъедини към тях.

Трябваше ни доста време, за да се отпуснем отново да спим, но Джорджеску ме увери, че легионерите едва ли ще се изкачат нагоре, щом вече са започнали ритуалите си. Успях само да подремна неспокойно и с облекчение видях, че зората рано-рано достигна това орлово гнездо. Вече беше тихо, доста мъгливо и никакъв ветрец не полъхваше през клоните на околните дървета. Щом се развидели достатъчно, предпазливо отидох до срутените арки на параклиса да разгледам следите на вълка. Те ясно се забелязваха, огромни и тежки, в пръстта от близката страна на параклиса. Странното беше, че имаше само една следа, която водеше навън от параклиса направо от пропадналото помещение на криптата, но нищо не показваше как вълкът е стигнал дотам — или може би аз просто не можех правилно да разчета следите сред ниските храсталаци зад параклиса. Размишлявах върху тази загадка дълго след като закусихме, направихме още няколко скици и заслизахме по планината.

Сега отново трябва да поспра, но ти изпращам най-сърдечни поздрави от тази далечна земя,

Скъпи приятелю,

Не мога да си представя какво ще си помислиш за тази необичайна и еднопосочна кореспонденция, когато тя най-накрая стигне до теб, но се чувствам задължен да продължавам, дори и само заради себе си. Вчера следобед се върнахме в селото на Арджеш, от което бяхме тръгнали за крепостта на Дракула, и Джорджеску замина за Снагов, като двамата се разделихме със сърдечна прегръдка, а той стисна рамото ми и си пожелахме някой ден пак да се видим. Беше ми чудесен спътник и водач и ще ми липсва. В последния момент усетих угризения, че не му разказах всичко, което видях в Истанбул, но все пак не можах да се насиля да наруша мълчанието си. Така или иначе, той нямаше да ми повярва, пък и едва ли щях да му спестя някакви неприятности, ако бях почнал да го убеждавам. Много добре си представях добродушния му смях, научното му недоверие, поклащането на главата, с което щеше да отхвърли развинтените ми фантазии.

Той настояваше да се върна с него до Търговище, но аз вече бях решил да остана още няколко дни в този край, за да обиколя някои от местните църкви и манастири и може би да науча още малко за земите, които обграждаха бастиона на Влад. Поне това обяснение дадох на себе си и на Джорджеску и той ми препоръча няколко места, които Дракула несъмнено е посещавал приживе. Мисля, че всъщност мотивите ми бяха други, приятелю, и се свеждаха до чувството, че никога повече няма да попадна на подобно място, толкова уединено, толкова далеч от обичайните ми проучвания, така дивно красиво. Решен да остана още няколко дни там, вместо да се върна в Гърция по-рано, аз си отпочинах в кръчмата в опити да понапредна с румънския, като напразно се мъчех да подема разговор с местните старци за тукашните легенди. Днес се разходих в гората край селото и попаднах на някакъв мъничък храм, който самотно стоеше под едно дърво. Беше изграден от старинни камъни и имаше сламен покрив и ми се стори, че в първоначалния си вид е стоял тук доста преди войниците на Дракула да запрепускат по тези пътища. Оставените вътре цветя вече увяхваха, а под кръста се беше стекъл восък от свещи.