Элизабет Костова - Историкът

Това беше последното от писмата на Роси, вероятно и последното, което той бе написал на приятеля си. Седнал до Хелън в автобуса на връщане към Будапеща, аз грижливо сгънах писмата и леко стиснах ръката й.

— Хелън — казах колебливо, защото смятах, че поне един от нас трябва да го каже на глас, — ти си от рода на Влад Дракула.

Тя ме погледна, а после извърна поглед през прозореца и от изражението на лицето й ми се стори, че самата тя не знае какво да мисли, но целият й организъм се гърчи и съпротивлява.

Когато двамата с Хелън слязохме от автобуса в Будапеща, почти се беше свечерило, но с потрес осъзнах, че потеглихме от същата тази автогара на сутринта в същия този ден. Струваше ми се, че са минали години. Писмата на Роси бяха на сигурно място в куфарчето ми, а съдържанието им изпълваше главата ми с мъчителни образи; виждах отражението им и в очите на Хелън. Тя ме държеше под ръка, сякаш откровенията на деня бяха разклатили обичайната й самоувереност. Исках да сложа ръка на раменете й, да я прегърна, да я целуна там, на улицата, да й кажа, че никога няма да я изоставя и че Роси не е трябвало да я оставя — по-точно да напуска майка й. Задоволих се само да притисна ръката й плътно към себе си и да се оставя да ме води към хотела.

Щом влязохме във фоайето, отново ме обзе усещането, че е минало много дълго време — колко е странно, помислих си, че и тези непознати места само след ден-два започват да ми се струват близки. На рецепцията имаше бележка за Хелън от леля й и тя стръвно я изчете.

— Така си и мислех. Иска да вечеряме с нея довечера тук, в хотела. Предполагам, че иска да се сбогува с нас.

— Ще й кажеш ли?

— За писмата ли? Вероятно. Винаги казвам всичко на Ева, рано или късно. — Зачудих се дали й е казала нещо за мен, което аз не знам, но потиснах тази мисъл.

Имахме съвсем малко време да се измием и облечем по стаите си преди вечеря — преоблякох се в по-чистата от двете ми мръсни ризи и се избръснах над богато украсената мивка — и когато слязох долу, Ева вече беше там, макар че Хелън още я нямаше. Ева стоеше до предната витрина с гръб към мен, обърнала лице към улицата и чезнещото вечерно слънце. Погледната от този ъгъл, тя беше изгубила внушителната острота и стегнатост на публичната си поза; гърбът й в тъмнозеленото сако изглеждаше отпуснат, дори леко приведен. Тя внезапно се обърна и ми спести чуденето дали да я повикам или не, и преди чудесната й усмивка да грейне към мен, в очите й видях тревога. Тя побърза да се здрависа с мен, а аз й целунах ръка. Не разменихме нито дума, но все едно бяхме стари приятели, които се срещат след месеци или години на раздяла.

Миг по-късно за мое облекчение се появи и Хелън и тя ни отведе в ресторанта с лъскавите бели покривки и грозния порцелан. Както и преди, леля Ева поръча вместо нас и аз уморено се облегнах на стола, докато двете си поприказват. Отначало явно си разменяха приятелски шеги, но скоро лицето на Ева помръкна и видях как тя взе вилицата и тревожно я повъртя между палеца и показалеца си. После прошепна нещо на Хелън и нейните вежди също се смръщиха.

— Какво има? — попитах притеснено. Вече до гуша ми беше дошло от тайни и загадки.

— Леля ми е открила нещо. — Хелън сниши глас, макар че едва ли някой от вечерящите край нас разбираше английски. — Нещо, което може да се окаже доста неприятно за нас.

— Какво?

Ева кимна и отново заговори, пак много тихо, а веждите на Хелън се намръщиха още по-дълбоко.

— Лошо — каза тя шепнешком. — Разпитвали са леля ми за теб — за нас. Каза ми, че днес следобед я посетил един полицай, когото тя отдавна познава. Извинил се и казал, че е рутинна проверка, но я разпитал за присъствието ти в Унгария, за интересите ти и за нашата — нашата връзка. Леля ми е много обиграна в тези работи и също го поразпитала, та подразбрала, че по тази следа — как се казва? — го е пуснал Геза Йожеф. — Гласът й се превърна в почти недоловим шепот.

— Геза! — зяпнах аз.

— Казах ти, че е досадник. Опита се и мен да разпита на конференцията, но аз не му обърнах внимание. Очевидно се е ядосал повече, отколкото ми се видя тогава. — Тя помълча. — Леля ми казва, че той работи за тайната полиция и може да е много опасен. Те не харесват либералните реформи на правителството и се опитват да върнат стария ред.

Нещо в тона й ме накара да попитам:

— Ти знаеше ли? За работата му?

Тя виновно кимна.

— После ще ти обясня.

Не бях сигурен доколко искам да знам, но самата мисъл, че красивият дългуч ни преследва, определено не ми допадна.