Элизабет Костова - Историкът

— Аз не съм вярваща, нали знаеш, мислех, че съм учен и че…

— Знам. Но тогава защо ти беше онова в църквата „Сейнт Мери“?

— Какво в „Сейнт Мери“? — намръщи се тя.

— У дома, до университета. Когато дойде да прочетеш писмата на Роси, ти намокри челото си със светена вода.

Тя се замисли.

— Да, така беше. Но не че съм религиозна. Беше от носталгия по дома.

Бавно се върнахме по моста и през тъмните улици, без да се докосваме. Още усещах как ръцете й ме прегръщат.

— Нека да дойда с теб в стаята ти — прошепнах, когато наближихме хотела.

— Не тук — стори ми се, че устните и потръпнаха. — Наблюдават ни.

Не настоях и на рецепцията с радост установих, че имам с какво да се разсея. Когато помолих за ключа си, служителят ми подаде бележка, надраскана на немски: Тургут се беше обадил и искаше да му звънна. Хелън ме изчака, докато преминах през тежката процедура да се моля за телефона, бутвайки нещичко на пазача, за да улесня решението му — колко ниско бях паднал в онези дни — след това набрах номера и безнадеждно зачаках, а после дочух далечния звън. Тургут вдигна с неразбираемо изръмжаване, но бързо мина на английски.

— Пол, приятелю! Слава на боговете, че се обади. Имам новини за теб — важни новини!

Сърцето ми подскочи в гърлото.

— Намери ли…? — Карта? Гроб? Роси?

— Не, приятелю, чудо не се е случило. Но писмото, което Селим откри, е преведено и се оказа поразителен документ. Написано е от един православен монах в Истанбул през 1477 година. Чуваш ли ме?

— Да, да! — изкрещях аз и служителят ме изгледа ядно, а Хелън се притесни. — Давай нататък.

— През 1477 година. Има и още много. Мисля, че е важно да проследите сведенията от това писмо. Ще ти го покажа, когато се върнете утре. Нали?

— Да! — изкрещях. — Казва ли се в писмото, че… е погребан в Истанбул? — Хелън клатеше глава и аз се досещах какво си мисли — линията сигурно се подслушва.

— От писмото не се разбира — изръмжа Тургут. — Не съм сигурен къде е погребан, но едва ли гробът е тук. Мисля, че трябва да се приготвите за ново пътуване. Сигурно ще ви трябва помощ и от добрата леля. — Въпреки шума по линията дочух мрачна нотка в гласа му.

— Ново пътуване? Къде?

— В България! — извика Тургут отдалеч.

Втренчих се в Хелън, а слушалката за малко да се изплъзне от ръката ми.

— България?

Преди няколко години сред книжата на баща си намерих бележка, която нямаше да има място в тази история, ако не беше единственият спомен за любовта му към Хелън, попадал някога в ръцете ми, с изключение на писмата му до мен. Той не си водеше дневници, а редките лични записки бяха почти изцяло свързани с работата му — размишления по дипломатически въпроси или по исторически теми, особено в светлината на някой международен конфликт. Тези размисли, както и лекциите и статиите, които се раждаха от тях, сега се съхраняват в библиотеката на неговата фондация, а за мен накрая остана само едно листче хартия, което той беше написал за себе си — за Хелън. Познавах баща си като човек на фактите и идеалите, а не на поезията, и затова този документ придоби още по-голяма стойност за мен. Тъй като не пиша книга за деца, а и искам да оставя колкото е възможно по-пълен летопис на онези събития, включвам тук въпросната бележка, макар и не без угризения. Напълно възможно е той да е писал и други подобни писма, но вероятно ги е унищожил, това би било напълно в негов стил — може би ги е изгарял в малкото дворче зад къщата ни в Амстердам, където като малка понякога намирах овъглени и неразгадаеми парченца хартия в каменното огнище — а това листче сигурно е оцеляло по случайност. Писмото няма дата, затова се колебаех къде точно да го вмъкна в този иначе хронологичен разказ. Избрах това място, защото писмото припомня първите дни на тяхната любов, макар изтерзаният му тон да ме кара да мисля, че той го е писал, когато вече не е можел да й го изпрати.

Любов моя, исках да ти кажа колко мисля за теб. Ти изцяло обсебваш паметта ми, която непрестанно ме препраща към онези дни, когато преживяхме първите си мигове насаме. Много пъти съм се питал защо друга обич не може да замени присъствието ти и винаги се връщам към илюзията, че сме още заедно, а после — неохотно — осъзнавам, че спомените ми са твой заложник. Когато най-малко очаквам, твоите думи нахлуват в паметта ми и ме завладяват. Чувствам тежестта на ръката ти върху моята, когато ръцете ни се криеха под моето сако, сакото, което бях сгънал на седалката между нас, а изящната лекота на пръстите ти, извърнатото настрани лице, възклицанието ти, когато заедно влязохме в България, когато за пръв път прелетяхме над българските планини.