Элизабет Костова - Историкът

От смирения грешник отец Кирил

Когато Тургут приключи с четенето, настана дълбока тишина. Селим и мисис Бора седяха мълчаливо, а Тургут почесваше посребрената си грива с неспокойна ръка. Двамата с Хелън се спогледахме.

— Лето Господне 6985? — казах аз накрая. — Какво означава това?

— Средновековните документи носят дата по календара, който изчислява дните от Сътворението — обясни Хелън.

— Да — кимна Тургут. — По съвременния календар година 6985 означава 1477 година.

Не можах да сдържа въздишката си.

— Писмото е забележително и очевидно е изпълнено с някаква голяма тревога. Но аз се предавам — признах със съжаление. — Датата определено ме кара да подозирам възможна връзка с откъса, който мистър Аксой откри по-рано. Но какво доказва, че монахът, който е написал това писмо, идва от Карпатите? И защо мислите, че е свързано с Влад Дракула?

Тургут се усмихна.

— Отлични въпроси, както обикновено, млади ми неверни Тома. Позволи ми да се опитам да им отговоря. Както казах, Селим познава града много добре и когато открил това писмо и успял да разчете достатъчно от него, за да се увери, че може да е от полза, го занесъл на свой приятел, който сега завежда библиотеката на древния манастир „Света Ирина“, той още съществува. Та този приятел му превел писмото на турски и бил дълбоко заинтригуван, защото вътре се споменавал и неговият манастир. Той обаче не могъл да открие в архивите си документи за подобно посещение от 1477 година — то или не е било документирано, или всички книжа са изчезнали много отдавна.

— Ако мисията, която се описва, е била тайна и опасна — изтъкна Хелън, — едва ли някой би оставил писмени сведения за нея.

— Съвсем вярно, скъпа мадам — кимна й Тургут. — Всеки случай, приятелят на Селим от манастира ни помогна по един важен въпрос — той прерови най-древните църковни истории, с които разполагаше библиотеката му, и откри, че игуменът, до когото е адресирано писмото, онзи Максим Евпраксий в края на живота си е бил велик игумен в Атон. През 1477 година обаче, когато е писано това писмо, той е бил игумен на манастира в езерото Снагов.

Тургут тържествуващо натърти последните си думи.

За миг останахме безмълвни. Накрая Хелън наруши мълчанието:

— Ние сме Божи люде, мъже от Карпатите — измърмори тя.

— Моля? — Тургут се втренчи в нея любопитно.

— Да! — подех аз стиха от Хелън. — „Мъже от Карпатите.“ Това е откъс от песен, румънска народна песен, която Хелън откри в Будапеща. — Разказах им как един час прелиствахме старинния сборник песни в библиотеката на Будапещенския университет, като описах изящната гравюра с дракона и скритата сред дърветата църква в горния край на страницата. Когато споменах дракона, веждите на Тургут се вдигнаха почти до разрошената му коса, а аз бързо прелистих бележките си.

— Къде е това нещо? — Миг по-късно намерих записания на ръка превод сред папките в куфарчето си — Господи, помислих си, какво ли ще стане, ако случайно изгубя това куфарче! — и им го прочетох на глас, с малки паузи, в които Тургут превеждаше на Селим и на мисис Бора:

— Олеле, Боже, колко чудновато и страшно — каза Тургут. — Всичките ви народни песни ли са такива, мадам?

— Да, повечето — каза Хелън през смях. Осъзнах, че от вълнение за цели две минути бях забравил, че тя седеше точно до мен. Едва се възпрях да не се протегна да хвана ръката й, да не зяпам усмивката й, нито къдрицата черна коса на бузата й.

— И нашият дракон най-отгоре, скрит сред дърветата — не може да няма връзка.

— Как ми се иска да я видя — въздъхна Тургут. После удари по края на месинговата маса, така че чашите ни издрънчаха. Жена му нежно сложи ръка на лакътя му и той утешително я потупа. — Не, вижте — чумата! — той се обърна към Селим и двамата си размениха няколко картечни реплики на турски.

— Какво? — Хелън беше присвила очи от усилие да се съсредоточи. — Чумата от песента?

— Да, мила — Тургут приглади косата си назад. — Освен писмото, открихме и още едно обстоятелство за Истанбул от същия този период — нещо, което моят приятел Аксой всъщност вече знаеше. В късното лято на 1477 година, в най-голямата горещина, в града избухва епидемия, известна сред нашите историци като Малката чума. Тя взема много жертви в стария квартал Пера — той сега се нарича Галата. Пробождали телата на умрелите през сърцето, преди да ги изгорят. Това, казва той, е необикновено, защото по принцип при епидемии труповете на нещастниците просто били изгаряни извън стените на града, за да не се разпространява заразата. Чумата обаче била краткотрайна и не взела много жертви.