Элизабет Костова - Историкът

— О, румънците дават най-доброто от себе си — увери го Хелън, но думите й бяха смекчени от усмивка, която го накара да се разсмее в отговор.

— Но… Господи! — Облегнах се назад върху възглавниците на дивана и сякаш ме отнесе една от онези вълни на нереалност, които напоследък все по-често ме заливаха. — Не виждам как ще се справим.

Тургут се наведе и постави пред мен английския превод на писмото на монаха.

— И той не е знаел.

— Кой? — простенах аз.

— Отец Кирил. Слушай, приятелю, кога изчезна Роси?

— Преди повече от две седмици — признах аз.

— Нямаш никакво време за губене. Знаем, че Дракула не е в гроба си в Снагов. Смятаме, че не е погребан и в Истанбул. Но… — той потупа писмото, — тук имаме някакво доказателство. За какво, още не знаем, но през 1477 година пратеник на Снаговския манастир е отишъл в България — или поне се е опитал. Струва си да се проучи. Дори и нищо да не откриеш, поне ще знаеш, че си направил всичко възможно. Тогава ще можеш да се върнеш у дома и да оплакваш своя учител с чиста съвест, а ние, твоите приятели, вечно ще се прекланяме пред твоята храброст. Ако обаче не опиташ, ще се скиташ безспир и ще скърбиш безутешно.

Той отново взе превода и прокара пръст по текста, а после прочете на глас:

— „Сега за нас е извънредно опасно да останем тук дори и ден повече, а даже и дълбоко из земите на поганците ще сме в по-голяма безопасност, отколкото тук.“ Ето, приятелю. Сложи го в куфарчето си. Този екземпляр, английският, е за теб. Към него сме приложили и славянския текст, както ни го записа монахът, приятел на мистър Аксой.

Тургут се наведе към мен.

— Нещо повече, разбрах, че в България работи един учен, от когото можеш да потърсиш помощ. Името му е Антон Стойчев. Приятелят ми Аксой дълбоко се възхищава на трудовете му, които са публикувани на много езици. — Селим Аксой кимна, като чу името. — Няма жив човек, който да знае повече от Стойчев за средновековната история на Балканите и особено на България. Той живее близо до София — трябва да го потърсите.

Изведнъж Хелън улови ръката ми, без да се крие, и ме изненада: мислех, че ще пазим връзката си в тайна дори и тук, сред приятели. Видях, че Тургут забеляза малкия й жест. Добродушните бръчици край очите и устата му се врязаха още по-дълбоко, а мисис Бора искрено ни се усмихна и обви колена с момичешките си ръце. Явно тя одобряваше съюза ни и аз внезапно почувствах връзката ни благословена от тези добросърдечни хора.

— Тогава ще се обадя на леля — каза Хелън решително и стисна пръстите ми.

— Ева? Какво може да направи тя?

— Както знаеш, тя може всичко — усмихна ми се Хелън. — Не, не знам какво точно може да направи, нито какво ще направи. Но тя има приятели, както и врагове в тайната полиция на родната ми страна — тя сниши глас, сякаш несъзнателно, — а те имат приятели навсякъде в Източна Европа. Както и врагове, разбира се — те всички се шпионират един друг. Единственото, за което съжалявам, е, че може да я изложа на опасност. Освен това ще ни трябва голям, много голям подкуп.

— Бакшиш — кимна Тургут. — Естествено. Със Селим Аксой се сетихме за това. Намерихме двайсет хиляди лири, които можете да използвате. И макар че не мога да дойда с вас, приятели, ще ви помогна с каквото мога, както ще ви помага и мистър Аксой.

Внимателно ги изгледах с Аксой — те седяха срещу нас с изправени гърбове, забравили за кафето си, изпънати и сериозни. Нещо в лицата им — на Тургут широко и румено, а на Аксой — изписано, но и двамата с еднакво проницателни очи, едновременно спокойни и някак безпощадно бдителни — изведнъж ми се стори познато. Завладя ме усещане, което не можех да разпозная; за секунда то задържа въпроса зад зъбите ми. После стиснах още по-здраво ръката на Хелън — тази силна, корава, вече обична ръка — и се взрях в тъмния поглед на Тургут.

— Кои сте вие? — попитах аз.

Тургут и Селим се спогледаха и сякаш мълчаливо нещо се споразумяха. После Тургут се обади с тих, но ясен глас:

— Ние служим на султана.

С Хелън се отдръпнахме сякаш по команда. За секунда си помислих, че Тургут и Селим сигурно са съюзници на някоя тъмна сила и едва се преборих с изкушението да грабна куфарчето си и ръката на Хелън и да избягам от тази къща. Как другояче, освен с дяволски средства, тези двама мъже, които смятах за свои приятели, биха могли да служат на един отдавна умрял султан? Всъщност, всички султани отдавна бяха покойници, така че за когото и да говореше Тургут, той вече не беше между живите. Дали са ни лъгали и за други неща?