Элизабет Костова - Историкът

До мен Хелън се размърда и леко протегна крака.

— Казвате, че дядо ви е бил деен член на Гвардията на полумесеца. Какво означава това? С какво се занимава Гвардията?

Тургут поклати глава със съжаление.

— Това, скъпа мадам, не мога да разкрия в подробности дори и на вас двамата. Някои неща трябва да си останат тайна. Разказах ви всичко това, защото попитахте — почти се досетихте, — а и защото искаме да ви убедим, че можете напълно да разчитате на нашата помощ. Гвардията е заинтересована да отидете в България, при това колкото е възможно по-скоро. Днес Гвардията е малобройна — останали сме само няколко души — той въздъхна. — Аз, например, за жалост нямам син — нито дъщеря, — за да предам тайната си, макар че мистър Аксой възпитава племенника си като наш наследник. Можете да сте сигурни обаче, че по един или друг начин зад вас ще стои с цялата си непоколебимост османското могъщество.

Едва потиснах порива отново да изпъшкам на глас. С Хелън може би щях да се опитам да споря, но да се възпротивя на тайната мощ на Османската империя вече ми се струваше прекалено. Тургут вдигна пръст.

— За едно обаче трябва да ви предупредя, приятели, и тук съм напълно сериозен. Поверихме ви тайна, която се пази грижливо — а и, струва ми се, успешно — вече петстотин години. Нямаме основание да смятаме, че врагът знае за нас, макар че несъмнено той все още ненавижда града ни и се страхува от него точно както и приживе. В устава на Гвардията Негово Великолепие е записал своята повеля. Всеки, който предаде тайната на Гвардията на нашите врагове, се наказва с незабавна смърт. Това, доколкото знам, никога не се е случвало. Моля ви обаче да внимавате, заради вас, а и заради нас.

В гласа му нямаше зложелателност, нито закана, а само непоколебима решителност, и в нея дочух неумолимата вярност, благодарение на която неговият султан бе успял да покори Великия град, непревземаемата дотогава надменна столица на византийците. Когато ни каза „служим на султана“, Тургут имаше предвид точно това, въпреки че самият той е роден половин хилядолетие след смъртта на Мехмед. Слънцето бавно потъваше надолу зад прозорците на гостната и по лицето на Тургут пропълзя розов лъч, който изведнъж му придаде още по-благороден вид. За миг ми хрумна, че Роси щеше дълбоко да се впечатли от срещата си с Тургут, щеше да види в него живата история, и се зачудих какви ли въпроси — въпроси, които аз сигурно дори не съм и започнал да формулирам — щеше да му зададе.

Хелън обаче беше тази, която направи каквото трябваше. Тя се изправи така, че всички я последвахме, и подаде ръка на Тургут.

— За нас е чест да споделим вашата тайна — каза тя и гордо го погледна в лицето. — Ще пазим тайната ви и повелите на султана с живота си. — Тургут целуна ръката й, видимо трогнат, а Селим Аксой й се поклони. Нямаше нужда да добавям каквото и да било; успяла за миг да надмогне историческата омраза на народа си към османските потисници, тя говори от името и на двама ни.

Можеше цял ден да останем така, мълчаливо взрени един в друг, докато край нас се спускаше здрачът, ако внезапно не беше издрънчал телефонът на Тургут. Той се извини с лек поклон и прекоси стаята, за да вдигне слушалката, а мисис Бора започна да прибира останките от трапезата ни върху бронзов поднос. На телефона Тургут внимателно слушаше някого, после възбудено отговори нещо и рязко затвори слушалката. Обърна се към Селим и бързо му заговори на турски, а Селим веднага облече износеното си сако.

— Случило ли се е нещо? — попитах аз.

— Уви, да — Тургут самообвиняващо се удари в гърдите. — Библиотекарят, мистър Ерозан. Човекът, когото оставих да го наглежда, излязъл за момент и сега ми се обади да каже, че приятелят ми отново е бил нападнат. Ерозан е в безсъзнание и човекът тръгнал за лекар. Положението е много тежко. Това е третото ухапване, при това точно при залез-слънце.

Потресен, аз също се протегнах за сакото си, а Хелън нахлузи обувките си, макар че мисис Бора умолително хвана ръката й. Тургут целуна жена си и докато бързо се измъквахме навън, аз се обърнах и видях мисис Бора, която стоеше на прага на къщата им, пребледняла и уплашена.

— Къде ще спим? — попита Барли колебливо. Бяхме в хотелската си стая в Перпинян, двойна стая, която получихме, след като за пореден път излъгахме, че сме брат и сестра. Служителят ни даде ключовете без никакъв коментар, макар че подозрително ни огледа, ту единия, ту другия. Не можехме да си позволим отделни стаи, и двамата го знаехме.