Элизабет Костова - Историкът

— Преди няколко минути този проклетник излязъл да търси непознат лекар, без да се посъветва с мен, но лекарят го нямало.

Поне тук имаме късмет, защото в момента изобщо не ни трябва лекар. Да остави Ерозан самичък точно по залез-слънце! — той поговори с Аксой, който рязко стана и — с неподозирана сила — удари злощастния пазач и го отпрати от стаята. Човекът отстъпи назад и после го чухме ужасено да тича презглава надолу по стълбите. Селим заключи вратата след него и погледна през прозореца към улицата, сякаш да се увери, че онзи няма да се върне. После коленичи до Тургут и двамата се посъветваха нещо на нисък глас.

След малко Тургут се пресегна към чантата, която носеше със себе си. Видях как извади оттам странно познат предмет: беше комплект за лов на вампири, съвсем приличен на онзи, който той ми подари в кабинета си преди повече от седмица, само че този беше в по-красива кутия, украсена с надписи на арабски и с нещо като седефна инкрустация. Той я отвори и измъкна инструментите. После отново вдигна глава към нас.

— Колеги професори — каза той тихо, — приятелят ми е бил ухапан от вампир поне три пъти и вече умира. Ако умре по естествен път в това състояние, скоро ще се присъедини към живите мъртви. — Той обърса чело с голямата си ръка. — Това е ужасен миг и трябва да ви помоля да напуснете стаята. Мадам, това не е за вашите очи.

— Моля те, нека ти помогнем с каквото трябва — подех аз колебливо, но Хелън пристъпи напред.

— Нека остана — каза тя тихо на Тургут. — Искам да знам как се прави.

За момент се почудих защо ли й трябва да знае подобно нещо и тогава си спомних — гротескна мисъл, — че тя в края на краищата е антрополог. Той я погледна изпитателно, после сякаш безмълвно се съгласи и отново се наведе над приятеля си. Все още се надявах, че не съм отгатнал правилно какво ще последва, но Тургут мърмореше нещо в ухото на приятеля си. Взе ръката на мистър Ерозан и я погали.

После — и това беше може би най-ужасният миг от всички ужасни неща, които последваха — Тургут притисна ръката на своя приятел към сърцето си и занарежда пронизително като оплаквачка думи, които сякаш идваха от дълбините на една не само древна, но и твърде чужда за мен история, за да мога да различа отделните срички, скръбен вой, подобен на призива на мюезина за молитва, който бяхме чули да се носи от минаретата над града — само че воплите на Тургут звучаха по-скоро като зов от ада, — низ от пропити с ужас стонове, като че ли понесли спомена за хиляди османски лагери, за милиони турски войници. Видях плющящите знамена, лисналата кръв по краката на конете, копието и полумесеца, слънчевите отблясъци по ятаганите и боздуганите, красиви и обезобразени младежки глави, лица, тела; чух виковете на мъжете, които отлитаха във владенията на Аллах, и писъците на далечните им майки и бащи; помирисах пушека от горящите къщи и миризмата на прясна кръв, серния дъх на оръдейните залпове, пожарищата сред шатрите и мостовете, конската плът.

Най-невероятното беше, че всред целия тътен дочух вик, който с лекота разбрах: „Казъклъ бей! Набучвача!“ В ядрото на хаотичното множество сякаш видях една открояваща се фигура, ездач с тъмен плащ, който се движеше сред пъстрата тълпа с изкривено от усилие лице и една след друга посичаше османските глави, а те тежко се търкулваха в островърхите си шлемове.

Гласът на Тургут утихна и видях, че съм се озовал близо до него и гледам надолу към умиращия човек. Хелън беше благословено истинска до мен — отворих уста да я попитам нещо и видях, че и тя е доловила същия ужас в напевите на Тургут. Без да искам, си спомних, че кръвта на Набучвача течеше и в нейните жили. Тя се обърна към мен за секунда с потресено, но овладяно изражение; тогава, съвсем навреме, се сетих, че тя носеше и наследството на Роси — спокойно, патрицианско, тосканско-английско — и видях в очите й несравнимата доброта на Роси. В този миг, струва ми се — а не по-късно в скучната кафява църква на родителите ми, не пред някакъв свещеник — се ожених за нея, венчах се с нея в сърцето си, обвързах се с нея за цял живот.

Тургут, вече смълчан, беше поставил броеницата върху гърлото на приятеля си, от което тялото леко се сгърчи, и избра от изцапания сатен на кутията един инструмент по-дълъг от дланта ми, изработен от лъскаво сребро.

— Никога през живота си не съм правил това, Господ да ми е на помощ — каза той тихо. Отвори ризата на мистър Ерозан и аз видях остарялата кожа, пепелявосивите косми по гърдите, които неравномерно се вдигаха и спускаха. Селим се огледа из стаята, внимателно, без да продума, и донесе на Тургут една тухла, очевидно използвана да подпира вратата. Тургут взе този иначе вдъхващ уют предмет и го претегли на ръка. После опря острия край на кола в лявата част на гърдите на жертвата и поде тих напев, в който улових познати думи — от книги, филми, разговори? — „Аллах акбар, Аллах акбар“ — Аллах е велик. Знаех, че не мога да накарам Хелън да излезе, нито можех да убедя себе си да напусна стаята, но докато тухлата се спускаше надолу, издърпах Хелън крачка назад. Ръката на Тургут беше огромна и сигурна. Селим държеше кола изправен и при удара той се вряза в плътта с глух звук от разтрошени кости. Край мястото на пробива бавно потече кръв и изцапа бледата кожа. Лицето на мистър Ерозан за миг се сгърчи отвратително и устните му се отдръпнаха и оголиха пожълтелите като на куче зъби. Хелън гледаше втренчено, а аз не смеех да отместя очи; не исках тя да види нещо, което аз не съм способен също да изгледам. Тялото на библиотекаря потръпна, колът изведнъж влезе рязко надолу до дръжката и Тургут седна назад, като че ли изчакваше. Устните му трепереха и по цялото му лице беше избила пот.