Элизабет Костова - Историкът

— Е? — каза Барли леко нетърпеливо. Огледахме двойното легло. Друго място за спане нямаше, нямаше дори черга на голия лакиран под. Накрая Барли взе решение, поне за себе си. Докато аз стоях като вкаменена, той влезе в банята с малко дрехи и четка за зъби и след малко се появи в памучна пижама, сламена като косата му.

Нещо в цялата тази картинка, в неуспешния му опит да се престори на небрежен, ме накара да се засмея, макар че бузите ми горяха, и тогава и той се разсмя. Двамата се смяхме, докато сълзи ни потекоха от очите — Барли чак се преви на две и се хвана за кльощавия корем, а аз здраво се държах за потискащия стар скрин. Истеричният смях изличи цялото напрежение на пътуването, моите страхове, неодобрението на Барли, мъчителните писма на баща ми, препирните ни. Години по-късно щях да науча израза fou rire — лудешки пристъп на смях, — а в онзи френски хотел за пръв път лично го изпитах. Първият ми fou rire беше последван и от други първи преживявания, когато двамата неуверено се приближихме един до друг. Барли прегърна раменете ми точно толкова непохватно, колкото преди малко аз бях стискала скрина, но пък целувката му беше ангелски нежна, неговият юношески опит леко я притисна в моите съвсем неопитни устни. Както смехът по-рано, така и целувката сега ме остави без дъх.

Дотогавашните ми представи как се прави любов бяха оформени от благоприлични филми и объркващи книги, така че общо взето не знаех какво да правя оттук нататък. Барли обаче пое нещата в свои ръце и аз го следвах благодарно, макар и леко непохватно. Преди да се озовем легнали на коравия, опънат креват, вече бях научила това-онова за борбата на любовниците с дрехите им. Всяка дреха падаше след мигновено решение, като първа беше горницата от пижамата на Барли и под нея се показа бяло като алабастър тяло и учудващо мускулести плещи. Свалянето на блузата и на грозния ми бял сутиен беше точно толкова мое решение, колкото и негово. Каза ми, че харесвал тена на кожата ми, защото бил така различен от неговия, и наистина, ръката ми никога не е изглеждала така маслиненосмугла, както до снежнобялата ръка на Барли. Той прокара изправената си длан по мен и по остатъка от дрехите ми и за пръв път и аз направих същото с него, откривайки непознатите очертания на мъжкото тяло; сякаш срамежливо опипвах пътя си сред лунните кратери. Сърцето ми биеше така силно, че се уплаших да не усети туптенето му по гърдите си.

Всъщност имахме толкова неща да правим, за толкова неща да се погрижим, че не съблякохме останалите си дрехи и сякаш мина много време, преди Барли да се увие около мен със задавена въздишка, мърморейки Ама че си хлапе, и да прегърне раменете и врата ми със собственически жест.

Когато каза тези думи, изведнъж осъзнах, че всъщност и той е само едно хлапе — но достойно хлапе. Мисля, че в онзи миг го обичах повече от всякога.

Наетият апартамент, където Тургут беше оставил мистър Ерозан, беше на около десет минути пеша от неговата къща — по-точно десет минути на бегом, защото всички тичахме, дори и Хелън подтичваше край нас на токовете на строгите си обувки. Тургут мърмореше нещо (предполагам, ругаеше) под носа си. Носеше малка черна чантичка, която мислех, че е нещо като аптечка, в случай че лекарят се забави или изобщо не пристигне. Накрая се озовахме на дървеното стълбище на стара къща. Взехме стълбите на един дъх след Тургут и най-горе той отвори една врата.

Къщата очевидно беше разделена на малки неугледни апартаментчета; там, където влязохме, основната стая беше обзаведена с легло, столове и маса, а от тавана висеше една-единствена крушка. Приятелят на Тургут лежеше на пода, завит с одеяло, а край него се надигна заекващ човечец на около трийсет години. Човекът беше на прага на истерията от страх и угризения, кършеше ръце и непрестанно обясняваше нещо на Тургут. Тургут го бутна настрана и двамата със Селим клекнаха до мистър Ерозан. Лицето на горкия човек беше пепеляво, очите му бяха затворени и той дишаше на задавени пресекулки. На врата му зееше грозна рана, по-голяма от последния път, но още по-ужасяваща, защото този път беше неочаквано чиста, макар и грубо разкъсана, само с няколко капки кръв по крайчеца. Хрумна ми, че такава дълбока рана би трябвало обилно да кърви, и когато осъзнах значението на липсата на кръв, стомахът ми се преобърна и усетих, че ми се повдига. Прегърнах Хелън и двамата неподвижно го загледахме, неспособни да отместим очи.

Тургут прегледа раната, без да я докосва, а после вдигна поглед към нас.