Элизабет Костова - Историкът

След миг тялото се отпусна, после и лицето; устните кротко се прибраха над зъбите на мистър Ерозан, от гърдите му излезе въздишка; краката му в трогателно износените чорапи потръпнаха и замряха. Здраво държах Хелън и я усетих как потрепери до мен, но нищо не каза. Тургут вдигна отпуснатата ръка на приятеля си и я целуна. По зачервеното му лице се търкаляха сълзи и се стичаха в мустаците му. Той покри очи с шепи. Селим докосна веждата на мъртвия библиотекар, после се изправи и стисна рамото на Тургут.

След малко Тургут се съвзе достатъчно, за да стане и да издуха носа си в кърпичка.

— Беше много добър човек — каза ни той с треперлив глас. — Щедър, мил човек. Сега почива в мир при Мохамед, вместо да влезе в редиците на адските легиони. — Той се обърна да избърше сълзите си. — Приятели, трябва да изнесем тялото оттук. В една от болниците има лекар, който може… да ни помогне. Селим ще остане тук на заключена врата, докато аз отида да се обадя, после лекарят ще дойде с линейката и ще подпише необходимите документи. — Тургут извади от джоба си няколко глави чесън и нежно ги остави върху устата на мъртвия. Селим извади кола и го изми в мивката в ъгъла, после внимателно го прибра в красивата кутия. Тургут изчисти всички следи от кръв, превърза гърдите на човека с кухненска кърпа и закопча ризата му, после свали един чаршаф от леглото и двамата заедно го постлахме върху тялото, покрихме спокойното вече лице.

— Сега, скъпи мои приятели, ще ви помоля за една услуга. Видяхте какво могат живите мъртви, вече знаем, че те са сред нас. Трябва да се пазите непрекъснато. Освен това трябва да отидете в България — колкото е възможно по-скоро — още тези дни, стига да успеете да го уредите. Обадете ми се у дома, когато сте готови с плановете си. — Той ме погледна изпитателно. — Ако не се видим лично, преди да тръгнете, желая ви колкото може повече късмет и най-вече да се върнете живи и здрави. Непрестанно ще мисля за вас. Моля ви, обадете ми се, като дойдете в Истанбул, ако изобщо се върнете тук.

Надявах се, че имаше предвид „ако изберете този маршрут“, а не „ако оцелеете в България“. Той сърдечно ни разтърси ръцете, а после Селим се ръкува с мен и срамежливо целуна ръка на Хелън.

— Сега ще тръгваме — каза Хелън простичко, хвана ме под ръка, двамата излязохме от тъжната стая и слязохме по стълбите на улицата.

Първото ми впечатление от България — а и споменът, който до ден-днешен пазя за нея — бяха планините, гледани от въздуха, високи планини с дълбоки урви, тъмнозелени и почти недокоснати от пътища, като изключим някоя и друга кафява лента, лъкатушеща край селцата или сред неочаквано голи канари. Хелън мълчаливо седеше до мен, вперила очи навън през малкото самолетно прозорче и отпуснала ръка в моята под прикритието на сгънатото ми яке. Усещах горещата й длан и леко хладните й пръсти, липсата на пръстени. От време на време сред планинските проломи проблясваха вени, за които се сетих, че сигурно бяха реки и, без да тая излишни надежди, се взирах да видя очертанията на извитата драконова опашка, която криеше отговора на нашата загадка. Разбира се, нищо не съвпадаше с контурите, които вече можех да разпозная и със затворени очи.

Едва ли ще открия съвпадение, напомних си аз, макар и само за да потуша очакванията си, които против волята ми отново се надигаха при гледката на тези древни планини. Мрачният им вид, като че ли останал незасегнат от съвремието, загадъчната липса на градове или признаци на индустриализация ме изпълваха с надежда. Някак чувствах, че колкото по-дълбоко е скрито миналото в тази страна, толкова по-вероятно е да се е запазило през вековете. Монасите, над чиято изгубена следа сега се реехме, бяха пътували през такива планини — може би точно между тези върхове, макар че не знаехме откъде са минали. Споделих това с Хелън, защото исках да чуя надеждите си изречени на глас. Тя поклати глава.

— Не можем да сме сигурни, че са стигнали България, нито дори дали са тръгнали насам — напомни ми тя, но смекчи суровия си тон на учен, като погали ръката ми под якето.

— Нали знаеш, че и представа си нямам от българска история — казах аз. — Тук съм изгубен.

Хелън се усмихна:

— И аз не съм кой знае какъв специалист, но мога да ти кажа, че славяните се заселили по тези земи от север през VI и VII век, а едно тюркско племе, известно като прабългари, също се преселило тук, струва ми се през VII век. Двата народа се обединили срещу Византийската империя, което се оказало мъдър ход, а първият им владетел бил прабългарин на име Аспарух. През IX век цар Борис I въвел християнството като държавна религия. Очевидно въпреки това тук още го почитат като герой. Византийците успели да завладеят страната между XI и края на XII век, а после България възвърнала могъществото си, докато османците не я прегазили през 1393 година.