Элизабет Костова - Историкът

Накрая офицерът тържествуващо затвори телефона, помогна ни да намерим прашните си куфари и ни заведе до един от баровете на летището, където ни поръча малки чашки умопомрачаващо питие, наречено ракия, като не пропусна да почерпи и себе си. На своята комбинация от няколко развалени чужди езика ни попита откога сме се посветили на революцията, кога сме се записали в Партията и прочие, от което изобщо не ми стана по-добре. Цялата работа ме караше все по-дълбоко да се замисля какви ли нелепици съдържаше нашата покана, но последвах примера на Хелън и само се усмихвах или се ограничавах с неутрални забележки. Той вдигна тост за дружбата на пролетариите от всички страни и пак напълни и нашите чаши, и своята. Когато кажехме нещо — банални приказки за прекрасната му страна например, — той клатеше глава с широка усмивка, все едно не можеше да се съгласи с думите ни. Това беше на път да ме извади от равновесие, когато Хелън ми прошепна, че е чела за тази културна чудатост — българите поклащат глава, когато са съгласни, а кимат, за да изразят несъгласието си.

Бяхме изпили точно толкова ракия, колкото можех да понеса без последствия, когато ни спаси появата на намусен човек в тъмен костюм и шапка. Изглеждаше малко по-голям на години от мен и щеше да е красив, ако поне веднъж лицето му се беше оживило от искра на задоволство. Всъщност тъмните му мустачки едва прикриваха неодобрително стиснатите устни, а падналият на челото кичур черна коса изобщо не скриваше намръщената му гримаса. Офицерът го поздрави почтително и го представи като личния ни водач в България, като добави, че това било невероятна привилегия, защото Красимир Ранов бил високо ценен от българското правителство, имал връзки в Софийския университет и познавал по-добре от всеки друг забележителностите на тяхната древна и славна родина.

Замаян от ракията, поех студената като змия ръка на човека и горещо се помолих да успеем все пак да видим България без водач. Хелън явно не беше толкова изненадана от появата му и го поздрави, както ми се стори с правилното съчетание от досада и отвращение. Мистър Ранов още не беше продумал, но явно и той веднага намрази Хелън от сърце дори и преди офицерът кресливо да му докладва, че тя е унгарка и учи в Съединените щати. При обяснението мустачките му се разпериха над мрачна усмивка.

— Професоре, мадам — бяха първите му думи и после веднага ни обърна гръб. Граничарят широко се усмихна, разтърси ръцете ни и ме тупна по гърба, все едно вече бяхме стари приятели, а после с жест ни посочи да последваме Ранов.

Пред летището Ранов повика таксито с най-остарялата тапицерия, която изобщо бях виждал в кола — черен плат, натъпкан с нещо може би като конски косъм, и ни осведоми от предната седалка, че вече са ни запазени стаи в хотел с най-добра репутация.

— Сигурен съм, че ще ви е удобно, а има и отличен ресторант. Утре ще се срещнем там на закуска и тогава ще ми обясните естеството на проучването си, за да измислим как мога да ви помогна да го завършите. Без съмнение ще искате да се срещнете с колеги от Софийския университет и от съответните министерства. После ще ви уредим кратка екскурзия из някои от историческите забележителности на България.

Той кисело се усмихна и аз го погледнах с нарастващ ужас. Английският му беше твърде добър; въпреки отчетливия акцент, произношението му беше правилно, но безизразно като звука на онези плочи, от които може да се научи чужд език за трийсет дни.

Лицето му също беше някак познато. Със сигурност никога не го бях виждал, но ми напомняше за някой познат, като при това ме изпълваше с отчаяние от неспособността ми да се сетя на кого, за Бога, прилича. Това чувство не ме напусна през целия този първи ден в София и непрестанно ме преследваше из прекалено добре организираната ни разходка из града. София обаче беше неочаквано красива — сплав от изяществото на деветнайсети век, великолепието на Средновековието и блясъка на новите паметници в социалистически стил. В центъра на града посетихме зловещия мавзолей, където лежеше балсамираното тяло на сталинисткия диктатор Георги Димитров, който беше починал преди пет години. Ранов свали шапка пред входа на зданието и пропусна двама ни с Хелън пред себе си. Наредихме се на опашката от мълчаливи българи, която бавно се точеше пред отворения ковчег на Димитров. Лицето на диктатора бе восъчнобледо с гъсти тъмни мустаци като на Ранов. Сетих се за Сталин, чието тяло миналата година уж също било балсамирано като на Ленин и положено в подобен храм на Червения площад. Тези атеистки култури определено грижливо съхраняваха мощите на своите светци.