Элизабет Костова - Историкът

Старецът се обърна към нас, спокоен, мълчалив, с толкова непроницаемо лице, та чак известно време ми се струваше, че е забил очи в пода, докато той гледаше право в нас. Тогава пристъпих напред и му подадох ръка. Той я разтърси тържествено и се обърна към Хелън, за да се ръкува и с нея. Беше вежлив, официален, държеше се с почтителност, която при него не беше точно почтителност, а по-скоро достойнство, а големите му тъмни очи се прехвърляха ту към единия, ту към другия, докато накрая не се спряха върху Ранов, който остана по-назад и оттам наблюдаваше цялата сцена. В този момент Ранов се приближи и също се ръкува с него — снизходително, помислих си аз, като с всяка изминала минута все повече намразвах нашия водач. От дън душа ми се искаше да си тръгне, за да можем да поговорим насаме с професор Стойчев. Зачудих се как, по дяволите, ще успеем да стигнем до откровен разговор, да научим нещичко от Стойчев, ако Ранов непрекъснато кръжи наоколо като муха.

Професор Стойчев бавно се обърна и ни покани в стаята си. Както се оказа, това беше една от няколкото стаи на горния етаж на къщата. По време на двете ни гостувания в тази къща така и не успях да си изясня къде спяха обитателите й. Доколкото виждах, горният етаж се състоеше само от дългата тясна гостна, в която влязохме, и от няколко по-малки преходни стаички. Вратите към тези стаи стояха отворени и от отсрещните прозорци слънцето се процеждаше през зелените дървета и галеше кориците на безброй книги, книги, които покриваха стените, лежаха в дървени кутии на пода или натрупани на купчини по масите. Сред тях се виждаха и хвърчащи документи във всевъзможни форми и размери, много от тях без съмнение доста древни. Не, това не беше подреденият кабинет на Роси, а по-скоро някаква уединена лаборатория, таванчето в ума на запален колекционер. Навсякъде слънчевите лъчи докосваха стар велен, стара кожа, подвързии с отпечатани букви, намек за позлата, оръфани страници, грапави корици — червени, кафяви и жълтеникави прекрасни книги — книги, свитъци и ръкописи, пръснати в творчески безпорядък. Нищо обаче не беше прашно, нямаше тежки предмети, сложени върху нещо крехко, и при все това всички стаи на Стойчев сякаш бяха пълни догоре с книги и ръкописи, та имах чувството, че те ме обграждат по-плътно отколкото и в музей, където подобни безценни вещи биха били изложени по-пестеливо и методично.

На една от стените в гостната висеше стара карта, рисувана за мое удивление върху кожа. Не се сдържах и пристъпих към нея, а Стойчев се усмихна.

— Харесва ли ви? — попита той. — Това е Византийската империя към 1150 година — Той проговори за пръв път на тих, правилен английски.

— Когато България все още е владяла всичките си земи — замислено отбеляза Хелън.

Стойчев я погледна, видимо поласкан.

— Да, именно. Мисля, че тази карта е била изработена във Венеция или в Генуа и после донесена в Константинопол, може би като подарък за императора или някого от двора му. Това е само копие, което един приятел ми направи.

Хелън се усмихна и замислено докосна брадичката си. После почти му смигна:

— Император Мануил I Комнин, предполагам?

Бях изумен, а и Стойчев изглеждаше впечатлен. Хелън се засмя.

— Византия ми беше любимата тема — каза тя.

Старият историк се усмихна и й се поклони с неочаквано старомодна вежливост. Той махна с ръка към столовете край масата в средата на гостната и всички се настанихме. От мястото си виждах двора зад къщата, който постепенно се издигаше към края на една горичка, в него растяха овошки, някои от тях вече вързали малки зелени плодчета. Прозорците бяха отворени и до нас достигна същото онова жужене на пчели и шумолене на листа. Помислих си колко ли му е приятно на Стойчев, пък макар и в изгнание, да седи тук сред своите ръкописи, да чете или да пише или да слуша този звук, който никоя тежка държавна ръка не можеше да заглуши и от който никой чиновник все още не беше решил да го раздели. Беше благополучно затворничество, ако такова изобщо съществуваше, и може би дори донякъде беше доброволно, макар че доколко — нямахме никакъв начин да установим.

Известно време Стойчев мълча, но ни гледаше настойчиво, и аз се запитах какво ли мислеше той за нашата поява и дали възнамеряваше да открие кои сме. След няколко минути вече ми се струваше, че той изобщо няма да проговори, и затова аз се обърнах към него.

— Професор Стойчев — казах аз, — моля простете, че така нахълтваме във вашето усамотение. Дълбоко сме ви благодарни, на вас и на вашата племенница, че ни разрешихте да ви посетим.