Элизабет Костова - Историкът

— Разбирам — отвърна Стойчев. Очите му станаха тревожни и блеснаха още по-ясно. — Писмото носи ли дата? Можете ли да ми кажете нещо повече за съдържанието му или за автора му, ако знаете кой е той, както и къде сте го открили? До кого е адресирано и така нататък, каквото ви е известно?

— Разбира се — казах аз. — Всъщност носим копие от писмото. Оригиналът е на славянски и един монах в Истанбул ни го преписа. Оригиналът се пази в държавния архив на Мехмед II. Искате ли сам да прочетете писмото? — Отворих куфарчето си, извадих копието и му го подадох, като се надявах Ранов да не поиска и той да го види.

Стойчев взе писмото и видях как очите му светнаха още на първите редове.

— Интересно — каза той и за мое разочарование остави писмото на масата. Може би в края на краищата и той нямаше да ни помогне, даже нямаше да прочете писмото. — Мила моя — обърна се той към племенницата си, — не мисля, че можем да преглеждаме стари писма, без да предложим на нашите гости нещо за хапване и пийване. Ще донесеш ли ракийка и нещичко за обяд? — Той кимна особено вежливо към Ранов.

Ирина бързо скочи с усмивка.

— Разбира се, вуйчо — каза тя на прекрасен английски. Изненадите в този дом май никога не свършваха, помислих си аз. — Но ще ми трябва помощ да кача всичко по стълбите. — Ясните й очи сякаш съвсем нехайно се стрелнаха към Ранов и той се изправи и приглади косата си.

— С удоволствие ще помогна — каза той и двамата заедно слязоха по стълбите, като Ранов шумно трополеше надолу по стъпалата, а Ирина весело му бърбореше на български.

Щом вратата се затвори зад тях, Стойчев се наведе напред и изчете писмото с настървено внимание. Когато приключи, вдигна очи към нас. Лицето му се беше подмладило с десет години, но и излъчваше напрежение.

— Това е поразително — каза той тихо. Подтикнати от един и същ инстинкт, двамата с Хелън станахме и седнахме по-близо до него на дългата маса. — За мен това писмо е удивително.

— Да, но… какво? — казах аз нетърпеливо. — Мислите ли, че знаете за какво става въпрос?

— Донякъде — очите на Стойчев бяха огромни и той ме гледаше настойчиво. — Разбирате ли — добави той, — аз също притежавам едно от писмата на отец Кирил.

Повече от добре си спомнях автогарата в Перпинян, където само преди година двамата с баща ми чакахме прашния автобус за околните села. Сега автобусът отново спря и двамата с Барли се качихме. Пътят ни по широките селски шосета до Ле Бен също ми беше познат. Градчетата, през които минавахме, бяха опасани с квадратно подрязани чинари. Дървета, къщи, поля и стари коли сякаш бяха замесени от прах, като че ли землисто оцветен облак покриваше всичко наоколо.

Хотелът в Ле Бен също не се беше променил, откакто го помнех с четирите измазани етажа, железните цветарници на прозорците и саксиите с розови цветя. Усетих, че тъгувам за баща ми и се задъхвам само при мисълта, че скоро, може би дори след минути, ще го видя. Този път аз водех Барли, бутнах тежката врата и оставих чантата си пред рецепцията с мраморния плот. Когато се изправих, плотът ми се видя толкова висок и внушителен, че отново ме обзе нерешителност и с мъка се насилих да проговоря на зализания старец зад бюрото, да му кажа, че според мен тук трябва да е отседнал баща ми. Не си спомнях възрастния човек от предишното ни идване тук, но той се оказа търпелив и след минута отговори, че наистина в хотела е отседнал мосю чужденец със същото име, но la clé — ключът му — не е тук, следователно той трябва да е излязъл. После ни показа празната кукичка. Сърцето ми подскочи и след миг отново се обърна, когато вратата зад плота се отвори и влезе човек, когото вече познавах. Беше управителят на ресторантчето, самоуверен, елегантен и забързан. Старецът го спря да попита нещо и той се обърна към мен étonné и веднага се разприказва, че младата дама била пристигнала, колко била пораснала, голям човек вече, пък и колко хубава. А — нейният приятел?

— Братовчед — каза Барли.

Но мосю не бил споменал, че дъщеря му и племенникът му също ще се отбият, каква чудесна изненада. Тази вечер всички трябвало да вечеряме при тях. Попитах къде е баща ми, ако някой знае, но никой не знаеше. Беше излязъл рано, услужливо докладва старецът, вероятно на сутрешна разходка. Управителят каза, че хотелчето било пълно, но ако имаме нужда от други стаи, ще гледа да уреди нещо. Защо не се качим в стаята на баща ми, та поне да оставим багажа си? Баща ми беше наел апартамент с хубав изглед и с малко холче. Той — управителят — щял да ни даде l’autre clé и да ни направи кафе. Баща ми сигурно скоро щял да се върне. С благодарност приехме всички тези предложения. Скърцащият асансьор ни качи толкова бавно, че се зачудих дали управителят лично не дърпа въжетата някъде от мазата.