Элизабет Костова - Историкът

Той погледна ръцете си на масата — бяха фини и обсипани със старчески петна, — а после вдигна поглед към мен. Очите му, както вече казах, бяха огромни и тъмни, очи на млад човек, макар че гладко избръснатото му смугло лице беше старо. Ушите му бяха необикновено големи и стърчаха отстрани на главата му сред грижливо подстриганата бяла коса; всъщност те улавяха част от нахлулите през прозореца слънчеви лъчи и изглеждаха прозрачни, леко розови по крайчеца като заешки уши. И очите му, които излъчваха едновременно доброта и тревога, също бяха някак животински. Зъбите му бяха пожълтели и нащърбени, а един от предните носеше златна коронка. Всичките зъби обаче си бяха на мястото и когато се усмихваше, лицето му добиваше причудлив вид, сякаш диво животно изведнъж е наподобило човешко изражение. Беше обаче чудесно лице, лице, което на млади години сигурно е имало необикновено излъчване, осезаемо въодушевление — трябва да е било неустоимо лице.

Стойчев се усмихна така заразително, че двамата с Хелън също се усмихнахме. Трапчинките на Ирина светнаха към нас. Тя се беше настанила в стола под една икона — предполагам на свети Георги, който яростно забиваше копието си в някакъв мършавичък змей.

— Много се радвам, че сте ми на гости — каза Стойчев. — Рядко ни идват гости, а още по-рядко идват гости, които говорят английски. Радвам се, че ще мога да упражня английския си, макар че, боя се, вече съм го позабравил.

— Английският ви е отличен — уверих го аз. — Къде сте го учили, ако е удобно да попитам?

— О, разбира се — отвърна Стойчев. — Когато бях млад, имах късмета да уча в чужбина и част от образованието си получих в Лондон. Мога ли да ви помогна с нещо или просто искахте да видите библиотеката ми? — Той каза това толкова простичко, че ме хвана неподготвен.

— И двете — казах аз. — Искахме да видим библиотеката ви, но и да ви зададем някои въпроси за нашето проучване. — Спрях за малко да потърся нужните думи. — Двамата с мис Роси много се интересуваме от историята на вашата страна през Средновековието, макар че знам далеч по-малко, отколкото би трябвало, тъй като с нея пишем едно… ъъ… — взех да заеквам, защото изведнъж осъзнах, че въпреки кратката лекция на Хелън в самолета не знам нищо за историята на България, по-точно толкова малко, че би се видяло нелепо на този ерудиран старец, пазител на миналото на своята страна; а и защото онова, което всъщност исках да обсъдя с него, беше извънредно лично, ужасно невъзможно и най-вече беше разговор, който не исках да подемам, докато Ранов се мусеше презрително в другия край на масата.

— Значи се интересувате от средновековна България? — каза Стойчев и ми се стори, че и той хвърли бърз поглед към Ранов.

— Да — отвърна Хелън, която веднага ми се притече на помощ. — Интересуваме се от монашеския живот в средновековна България и доколкото можем, сме се постарали да го проучим, за да довършим няколко статии. По-точно бихме искали да научим повече за живота в българските манастири в късното Средновековие и за някои от маршрутите, по които поклонниците са посещавали България, както и маршрутите, използвани от български монаси, тръгнали на поклонение в чужди земи.

Стойчев се оживи и поклати глава с видимо задоволство, а огромните му нежни уши светнаха на слънцето.

— Много хубава тема — каза той. Гледаше някъде зад нас и реших, че сигурно се взира дълбоко в миналото, направо в кладенеца на времето и вероятно вижда по-ясно от всеки друг на света онзи период, за който говорехме. — За нещо конкретно ли пишете? Имам много ръкописи тук, които могат да са ви полезни, и с удоволствие ще ви позволя да ги прегледате, стига да искате.

Ранов се размърда в стола си и аз отново усетих силна неприязън към непрестанната му бдителност. За щастие голямата част от вниманието му очевидно беше насочено към красивия профил на Ирина в другия край на стаята.

— Ами — подех аз, — интересуваме се от XV век, — всъщност края на петнайсети век. Мис Роси е проучила доста материали за този период в родната си страна — тоест…

— Румъния — вмъкна Хелън, — но съм израсла и учила в Унгария.

— О, вие сте ни съседка — обърна се професор Стойчев към Хелън и меко й се усмихна. — Учила сте в Будапещенския университет, така ли?

— Да — отвърна Хелън.

— Може би тогава познавате моя приятел — професор Шандор.

— О, да. Той е декан на нашия исторически факултет. Голям приятел ми е.

— Това е чудесно — просто чудесно — каза професор Стойчев. — Моля ви, предайте му най-сърдечните ми поздрави, ако имате възможност.