Элизабет Костова - Историкът

Лошите ми предчувствия за нашия екскурзовод се засилиха, когато го попитах дали би могъл да ни свърже с Антон Стойчев и видях как се потресе от ужас.

— Стойчев е враг на народа — увери ни той с раздразнения си глас. — Защо искате да се срещнете?

А после, неочаквано:

— Разбира се, ако настоявате, ще уредя тази среща. Той вече не преподава в университета — с тези негови религиозни възгледи не можем да му поверим нашата младеж. Но е прочут и сигурно затова ви се иска да го видите?

— Ранов има нареждане да ни осигури всичко, което поискаме — отбеляза Хелън тихо, когато за миг останахме сами пред хотела. — Защо ли? Защо някой смята, че е нужно да ни угоди?

Страхливо се спогледахме.

— Ще ми се да знаех — отвърнах.

— Трябва много да внимаваме. — Лицето на Хелън беше сериозно, гласът й — нисък, а аз не смеех да я целуна публично. — Хайде да се разберем отсега нататък нищо да не му казваме, освен за научната ни работа, но и за нея колкото е възможно по-малко, само ако се наложи да обсъждаме заниманията си пред него.

— Дадено.

През последните няколко години все по-често се улавям, че си спомням къщата на Антон Стойчев — така както я видях за пръв път. Може би останах толкова впечатлен заради контраста между градска София и райските кътчета току зад очертанията й, или може би си я спомням толкова често заради самия Стойчев — тази забележителна изтънчена личност. Мисля си обаче, че нетърпеливото, почти задъхано предчувствие, което ме връхлита при спомена за портите на Стойчевата къща, се дължи на факта, че срещата ни с него се оказа повратна точка в търсенето на Роси.

Много по-късно, когато прочетох за манастирите, разположени извън стените на византийски Константинопол, тези убежища, чиито обитатели понякога не спазвали задължителните в града едикти за един или друг църковен ритуал, защото извън портите на града те били едновременно лишени от закрилата на могъщите му стени, но и донякъде отдалечени от тираничната ръка на държавата, аз се сетих за Стойчев — за неговата градина с приведените ябълки и обсипаните в бяло череши, за сгушената в просторния двор къща, за новите листа и сините кошери, за старинните двойни дървени порти с покривче, които ни държаха навън, за спокойния дух на това място, усещането за отдаденост и съзнателно усамотение.

Стояхме пред тези порти, а прахта се слягаше около колата на Ранов. Хелън първа натисна дръжката на една от старите брави; Ранов намусено стоеше по-назад, като че ли се боеше да не би някой, та дори и ние, да го види там, а аз се чувствах странно прикован за земята. За миг бях хипнотизиран от утринния шепот на листата и пчелите и от неочакван, отвратителен пристъп на ужас. Стойчев, мислех си, може би няма да успее да ни помогне и вече наистина ще стигнем края на задънената улица, а това ще означава, че сме изминали целия този път напразно и трябва да се връщаме у дома. Представях си тази възможност може би за стотен път: мълчаливият полет обратно до Ню Йорк от София или Истанбул — искаше ми се да видя Тургут още веднъж, — пренареждането на живота ми у дома без Роси, въпросите къде съм ходил, проблемите с факултета заради дългото ми отсъствие, връщането към работата върху холандските търговци — скучни, прозаични хора — под напътствието на някой жалък в сравнение с Роси нов научен ръководител, затворената врата на кабинета на Роси. Най-много се страхувах от тази затворена врата, от продължаващото разследване, безсмислените разпити в полицията — „Така… мистър… ъъъ… Пол, нали? Предприели сте пътуване два дни след изчезването на вашия научен ръководител?“ — от малобройната и озадачена групичка на нещо като траурна церемония, накрая от въпроса за трудовете на Роси, за авторските права, за имотите му.

Поне щях да се върна преплел ръце с Хелън, това разбира се беше огромно утешение. Когато този ужас все някак приключеше, смятах да я помоля да се омъжи за мен; първо трябваше да спестя малко пари, ако мога, и да я заведа в Бостън да се запознае с родителите ми. Да, щяхме да се върнем ръка за ръка, но нямаше да има баща, от когото да поискам ръката й. Погледът ми се премрежи от скръб, докато Хелън отваряше вратата.

Вътре къщата на Стойчев беше меко потънала в неравната земя — отчасти двор, отчасти овощна градина. Основите на къщата бяха от сиво-кафяв камък, иззидан с бял хоросан; по-късно разбрах, че камъкът бил вид гранит, от какъвто са построени повечето стари сгради в България. Над основите имаше тухлени стени, в най-мекия, зрял златисточервен цвят, като че ли от поколения са се къпали в слънчеви лъчи. Покривът беше от извити червени керемиди. Стените и покривът изглеждаха малко запуснати. Цялата къща сякаш беше поникнала бавно от земята и сега също толкова бавно се връщаше в нея, а порасналите наоколо дървета трябваше да скрият този развой на събитията. Първият етаж се беше разтегнал небрежно от едната страна, а от другата стърчеше висока решетка, на която се виеха ластарите на асмата, а долу верандата беше оградена от розови храсти с бледи цветове. Под асмата беше сложена дървена маса и четири груби стола и аз си представих как сянката на лозовите листа ще се сгъстява с напредването на лятото. Освен това под най-внушителното от ябълковите дървета се поклащаха два призрачни кошера; край тях се простираше напечена от слънцето малка градина, където под нечии грижи вече бяха израсли лъскави салатки в стройни лехички. Усещах уханието на билки, може би и на лавандула, свежа трева и пържен лук. Някой се грижеше за това място с любов и аз почти се приготвих да видя Стойчев в монашеско расо, коленичил с лопатка в градината.