Элизабет Костова - Историкът

Тогава отвътре се понесе глас, някъде отвисоко, чак откъм порутения комин и прозорците на горния етаж. Само че не беше баритоновият напев на някакъв отшелник, а сладък, силен женски глас, подхванал жизнерадостна мелодия, която накара дори Ранов, дотогава намусено пушещ цигарата си до мен, да прояви интерес.

— Извинете! — провикна се той. — Добър ден!

Песента рязко спря и на нейно място се дочу трополене и изщракване. Вратата на Стойчев се отвори и на прага застана млада жена, която изненадано се втренчи в нас, сякаш изобщо не беше допускала, че в двора й могат да се появят хора.

Канех се да пристъпя напред, но Ранов ме спря, свали шапка, кимна, поклони се и я поздрави с поток от български думи. Младата жена беше сложила ръка на бузата си и гледаше Ранов с любопитство, примесено, стори ми се, с известна доза тревога. Като я погледнах по-внимателно, установих, че не е чак толкова млада, колкото ми се видя отначало, но от нея струяха енергия и жизненост, които ме накараха да предположа, че именно на нея се дължаха чудесната градина и апетитните ухания от кухнята. Косата й беше сресана назад и откриваше кръгло лице, а на челото й имаше тъмна бенка. Очите, устата и брадичката й бяха като на сладко детенце. Носеше престилка върху бяла риза и синя пола. Тя ни огледа с преценяващ поглед, който нямаше нищо общо с невинните й очи, и забелязах, че бързите й въпроси накараха Ранов да отвори портфейла си и да й покаже някаква карта. Дали беше дъщеря на Стойчев или икономка — дали пенсионираните професори в комунистическите държави имаха икономки? — но всеки случай никак не беше глупава. Ранов полагаше нетипично за него усилие да й се хареса; обърна се усмихнат, за да ни запознае.

— Това е Ирина Христова — обясни той, докато се ръкувахме. — Тя е пленница на професор Стойчев.

— Пленница или племенница? — предположих аз, като за миг помислих, че това е някаква завъртяна метафора.

— Дъщеря на сестра му — отвърна Ранов. Той запали нова цигара и предложи и на Ирина Христова, която отказа с решително кимване. Когато той обясни, че идваме от Америка, очите й се разшириха и тя внимателно ни огледа. После се засмя, макар че така и не разбрах защо. Ранов отново се намръщи — не мисля, че този човек беше в състояние да изглежда приятен за повече от няколко минути, — а тя се обърна и ни покани вътре.

Къщата отново ме изненада; отвън може да приличаше на симпатична стара ферма, но вътре, сред сумрака, който рязко смени яркото слънце, се криеше музей. Вратата водеше направо в просторна стая с камина, където слънчевите лъчи падаха върху камъни, поставени на мястото на огъня. Мебелите — тъмни, изкусно резбовани шкафове с огледала, царствени столове и пейки — сами по себе си бяха поразителни, но онова, което прикова погледа ми и накара Хелън да възкликне възхитено, беше необикновеното съчетание от народни тъкани и стари рисунки — предимно икони, при много от които качеството далеч надминаваше всичко онова, което бяхме видели из софийските църкви. Имаше Богородици с блеснали очи и тъжни светци с тънки устни, едри и дребни, очертани със златна боя или обковани със старо сребро, апостоли, изправени в лодки, мъченици, търпеливо понасящи своето мъченичество. Наситените, опушени, старинни цветове се допълваха от всички страни от черги и престилки, изтъкани в геометрични шарки, дори един везан елек и няколко кърпи за глава, обрамчени с дребни монети. Хелън посочи елека, който от двете си страни имаше няколко реда хоризонтални джобове.

— За куршуми — каза тя просто.

До елека висяха чифт ножове. Исках да попитам кой го е носил, кой е ловил тези куршуми, кой е носил ножовете. На масата под тях някой беше оставил керамична ваза с рози и зелени клонки, които изглеждаха свръхестествено живи сред всички тези старинни богатства. Подът беше идеално лъснат. В другия край се виждаше друга подобна стая.

Ранов, който също се оглеждаше наоколо, изсумтя.

— Струва ми се, че са разрешили на професор Стойчев да запази твърде много ценности, които принадлежат на народа. Тези неща трябва да бъдат продадени за благото на хората.

Ирина или не разбираше английски, или не посмя да отговори; тя само се обърна и ни поведе нагоре по тясна вита стълба. Не знам какво очаквах да видя горе. Може би ще попаднем в някоя осеяна с хартии бърлога, пещера, в която старият професор спи зимния си сън, или може би, помислих си аз — с вече добре позната болезнена тръпка, — може да открием чист и подреден кабинет като онзи, който прикриваше неспокойния и превъзходен ум на Роси. Още не бях успял да прогоня тези мисли, когато вратата в края на стълбището се отвори и на площадката се появи белокос мъж, дребничък, но изправен. Ирина побърза към него, хвана го под лакътя с две ръце и бързо му заговори на български, като от време на време се засмиваше развълнувано.