Элизабет Костова - Историкът

— Кога изгонили османците? — попитах с интерес. Тези турци май бяха навсякъде.

— Едва през 1878 година — призна Хелън. — Русия помогнала на България да отхвърли владичеството им.

— А после България се съюзява с Оста и в двете войни.

— Да, а Съветската армия им донася славната революция точно след войната. Какво ли щяхме да правим без Съветската армия? — Хелън ми отправи най-лъчезарната си и горчива усмивка, но аз стиснах ръката й.

— Говори по-тихо — казах й. — Ако няма да внимаваш, ще трябва аз да внимавам и за двама ни.

Софийското летище беше тесничко; аз очаквах някакъв палат на модерния комунизъм, но всъщност слязохме на доста непретенциозна писта и я прекосихме пеша заедно с останалите пътници. Почти всички бяха българи, реших аз, докато се опитвах да схвана нещо от разговорите им. Бяха хубави хора, някои чак поразително красиви, а лицата им бяха ту по славянски тъмнооки и светлокожи, ту ориенталски мургави и се меняха в калейдоскоп от пищни нюанси и гъсти черни вежди, от дълги и остри или пък орлови носове, или гърбави; млади жени с къдрави черни коси и благородни чела, енергични и почти беззъби старци. Те се усмихваха един на друг, смееха се, разговаряха оживено; някакъв висок мъж жестикулираше към събеседника си със сгънат вестник в ръка. Дрехите им бяха подчертано различни от западните, макар че ми беше трудно да определя какво в кройките на костюмите и полите, в тежките обувки и тъмните шапки не беше като при нас.

Останах с впечатлението, че когато краката им стъпиха на българска земя — или по-скоро асфалт, — тези хора бяха обзети от неприкрито щастие, което никак не пасваше на дотогавашната ми представа за техния народ като свиреп съветски съюзник, дясна ръка на Сталин дори и по онова време — една година след смъртта му, безрадостна страна, стегната в хватката на заблуди, от които можеше и никога да не се събуди. Спънките пред получаването на български визи в Истанбул — процедура, обилно смазана от султанските финанси на Тургут и ускорена с няколко телефонни обаждания от София от българския колега на леля Ева, само бяха затвърдили страха ми от тази страна, а строгите чиновници в Будапеща, които най-накрая, макар и неохотно, подпечатаха визите в паспортите ни, ми се сториха мумифицирани от потисничеството. Хелън ми беше споделила, че самото съгласие на българското посолство да ни даде визи й се виждаше притеснително.

Истинските българи обаче се оказаха съвсем други хора. Когато влязохме в сградата на летището и застанахме на митническите опашки, смехът и разговорите още повече се усилиха, а през бариерите виждахме как роднините на пристигащите махат и викат за поздрав. Край нас хората декларираха дребни суми и сувенири, купени от Истанбул или от още по-далечни места, затова когато дойде редът ни, направихме същото.

При вида на нашите паспорти веждите на младия граничар подскочиха и се скриха под фуражката; той отдели документите ни настрана за няколко минути, за да се посъветва със свой колега. „Не е на добре“, прошушна Хелън. Неколцина униформени мъже ни наобиколиха, а най-възрастният и помпозно облечен от тях ни заразпитва на немски, после пробва на френски и най-накрая мина на развален английски. Както ни беше инструктирала леля Ева, аз спокойно извадих фалшивото писмо от Будапещенския университет, което умоляваше българските власти да ни допуснат в страната по важни академични дела, както и другото писмо, с което леля Ева ни беше снабдила от свой приятел в българското посолство.

Не знам какво разбра офицерът от университетското писмо и екстравагантната му смесица от английски, унгарски и френски, но писмото от дипломата беше на български и носеше печата на посолството. Офицерът мълчаливо го изчете, сключил рунтавите си черни вежди над носа, а после лицето му доби учудено, дори невярващо изражение и той се взря в нас с нещо като удивление. Това ме изнерви повече и от дотогавашната му враждебност и ми припомни, че леля Ева така и не ни обясни какво пише в писмото от посолството. Сега вече нямаше как да попитам и се почувствах ужасно неловко, когато офицерът разтегна уста в усмивка и даже ме потупа по рамото. Той отиде до телефона в една от тесните митнически будки и след продължителни усилия като че ли се свърза с някого. Не ми харесваше усмивката му в слушалката и честичките погледи, които ни хвърляше. Хелън притеснено се размърда, а аз знаех, че тя се ориентира в цялата сцена доста по-добре от мен.