Элизабет Костова - Историкът

— Всичко е наред — казах бързо и грабнах ръката й, като сам се мъчех да запазя спокойствие. За моя изненада тя изхълца един-два пъти, преди да се съвземе. Бях изумен, че жена като нея, която стреля срещу вампири, може така да се изплаши от един паяк, но денят ни беше дълъг и напрегнат. Тя отново ме изненада, като обърна поглед към реката и тихо каза:

— Обещах да ти разкажа за Геза.

— Няма нужда да казваш нищо — надявах се, че гласът ми не прозвуча раздразнено.

— Не искам да те лъжа с мълчанието си. — Тя се отдалечи на няколко крачки, като че ли да избяга от паяка, макар че той вече беше изчезнал, вероятно в Дунава. — Когато бях студентка, известно време бях влюбена в него или поне така си мислех, а в отговор той помогна на леля ми да издейства стипендия и паспорт, с които да напусна Унгария.

Дръпнах се и се втренчих в нея.

— Е, не беше толкова грубо — заяви тя. — Не каза, „Ще спиш с мен, ако искаш да отидеш в Англия“. Той е деликатен човек. Освен това не получи и всичко, което искаше от мен. Когато очарованието му поизгуби въздействието си над мен, вече бях получила паспорта си. Просто така се случи и когато осъзнах всичко, вече имах своя билет за свободата, за Запада, и нямах желание да се отказвам. Мислех си, че си струва да намеря баща си. Затова известно време се преструвах пред Геза, докато се измъкнах в Лондон, а на тръгване му оставих писмо, за да му кажа, че скъсвам връзката ни. Исках поне за това да съм честна. Сигурно много се е ядосал, но не ми писа.

— А как разбра, че работи за тайната полиция? Тя се засмя.

— Беше прекалено суетен, за да не се похвали. Искаше да ме впечатли. Не му казах, че повече се изплаших, отколкото впечатлих, нито че повече се отвратих, отколкото изплаших. Разказваше ми за хората, които е изпратил в затвора или на изтезания, дори намекваше, че има още по-страшни неща. В крайна сметка, нямаше как да не го намразя.

— Като се има предвид, че се е прицелил в мен, новините не са добри — казах аз. — Но се радвам да науча, че вече го мразиш.

— Ти какво мислиш? — попита тя. — От мига, когато го видях тук, се мъча да го избягвам.

— Но когато го видя на конференцията, усетих противоречиви чувства в теб — признах аз. — Нямаше как да не си помисля, че може би си го обичала, или дори че още го обичаш, нещо такова.

— Не — тя поклати глава, загледана в тъмния поток. — Не мога да обичам такъв следовател… мъчител… може би убиец. И макар че не го отхвърлих заради това — и преди, и още повече сега — има и други неща, заради които нямаше да съм с него. — Тя се обърна леко към мен, но не ме погледна в очите. — Дребни неща, но важни. Не е мил. Не знае кога да каже нещо утешително и кога да замълчи. Не му пука за историята. Няма меки сиви очи, нито гъсти вежди, и не навива ръкавите си до лакътя. — Аз я зяпнах, а този път тя ме погледна право в очите с някак храбра решителност. — С две думи, най-големият му недостатък е, че не си ти.

Погледът й беше почти неразгадаем, но след миг тя се усмихна, сякаш насила, като че ли се бореше със себе си, и това беше прекрасната усмивка на жените от семейството й. Гледах я, все още невярващо, а после я прегърнах и страстно я целунах.

— Какво мислиш? — прошепна тя, когато я пуснах за малко. — Какво мислиш?

Останахме там доста дълго — може би дори час — но накрая тя изведнъж се дръпна със стон и притисна ръка към врата си.

— Какво има? — попитах бързо.

Тя се поколеба.

— Раната ми — каза тя неуверено. — Заздравя, но понякога ме наболява. И сега си помислих — ами ако не трябваше да те докосвам?

Взряхме се един в друг.

— Дай да видя — казах аз. — Хелън, дай да я видя.

Без да продума, тя развърза шалчето си и повдигна брадичка под светлината на уличната лампа. На кожата на стегнатото й гърло видях два пурпурни белега, почти затворени. Страховете ми се поуталожиха; очевидно не беше хапана след първото нападение. Наведох се и докоснах раничките с устни.

— Пол, недей! — извика тя и стреснато се дръпна.

— Не ме интересува! — казах аз. — Ще я излекувам. — После въпросително я погледнах: — Да не би да те заболя?

— Не, напротив, беше успокояващо — призна тя, но сложи ръка над раната, сякаш за да я предпази, и скоро пак върза шалчето отгоре й. Тогава разбрах, че макар заразяването да не е било значително, трябва много внимателно да я наблюдавам. Порових в джоба си:

— Отдавна трябваше да направим това. Искам да го носиш — подадох й едно от малките кръстчета, които купихме от църквата „Сейнт Мери“ у дома. Закопчах го около врата й и то незабележимо увисна под шалчето й. Тя като че ли въздъхна с облекчение и леко го докосна с пръст.