Элизабет Костова - Историкът

След почти половин ден път излязохме на открито, сред зелено и дори златисто на слънцето поле. Вече бяхме доста по-високо от селото, забелязах аз, и пред нас се разкриваше далечна панорама към гъста гора, която така стръмно се спускаше надолу в края на полето, сякаш прекрачиш ли ръба и ще паднеш в пропаст. Оттам гората се спускаше в дълбоко ждрело и за пръв път видях река Арджеш като сребърна жилка далеч под нас. На отсрещния бряг се издигаха великански гористи склонове, на вид непроходими. Това е дом за орли, а не за хора, помислих си аз със страхопочитание пред безбройните битки, водени някога тук между османци и християни. Струваше ми се, че за която и да е империя, даже за най-неустрашимата, би било връх на лудостта да се опитва да проникне в тези земи. Вече по-добре разбирах защо Влад Дракула бе избрал тъкмо тази местност за своята крепост; всъщност тя нямаше нужда от укрепление, за да бъде непревземаема.

Водачът ни скочи долу, разопакова обяда ни и се нахранихме седнали на тревата под пръснатите наоколо дъбове и елши. После той се простря под едно дърво и нахлупи шапката върху лицето си, а Джорджеску го последва, като че ли нямаше по-естествено нещо, и двамата спаха цял час, докато аз обикалях поляната. Цареше чудесна тишина, като изключим воя на вятъра сред безбрежните гори. Над всичко това се извисяваше яркосиньото небе. Като отидох до другия край на поляната, видях подобно голо място сред гората доста по-надолу, където се беше разположил овчар в бели дрехи и широкопола кафеникава шапка. Стадото му — май овце — се поклащаше край него като облак и на мен ми се стори, че този човек стоеше там, наведен над стоката си, още от дните на Траян. Почувствах как ме завладява невероятно спокойствие. Зловещата ни мисия избледня в ума ми и ми хрумна, че и аз бих могъл да остана насред уханната поляна цяла вечност, точно като пастира.

Следобед пътят ни изведе нагоре по още по-стръмни и по-стръмни пътища, докато накрая стигнахме селото, което според Джорджеску се намирало най-близо до крепостта; там поседнахме за малко в местната кръчма на чашка от онази яка ракия, която те наричат палинка. Коларят ни даде да разберем, че смята да остане тук с конете, докато ние се изкачваме към крепостта пеша; той за нищо на света нямало да се качи там, да не говорим да нощува сред развалините. Когато настояхме, той изръмжа Pentru nimica on lime и сложи ръка на кожената връвчица около врата си. Джорджеску ми каза, че това означавало категорично не. Мъжът толкова здраво се съпротивляваше, че накрая Джорджеску се засмя и каза, че в разходката няма нищо лошо, а и без това последната част трябва да се извърви пеша. Малко ме учуди настояването на Джорджеску да спим на открито вместо да се върнем в селото, пък и, честно казано, и на мен не ми допадаше твърде идеята да прекараме нощта горе, но нищо не казах.

Накрая оставихме човека да си пие ракията, а конете му — водата, и се отправихме нагоре с вързопи храна и одеяла на гърба. Докато вървяхме по главната улица, отново си спомних историята на търговищенските боляри, куцукащи нагоре към старата порутена крепост, а после се сетих за онова, което видях — или ми се стори, че видях — в Истанбул и отново ме обля тревожна вълна.

Улицата скоро се превърна в тесен коларски път, а след това — в пътечка през гората, която се издигаше пред нас. Наклонът обаче беше по-стръмен само в последната отсечка и ние го преодоляхме с лекота. Внезапно се озовахме на ветровит хребет, каменист гръбнак, който стърчеше над гората. На билото, върху едно от най-високите ребра, се виждаха две разрушени кули и сринати стени — всичко, което беше останало от замъка на Дракула. Гледката беше главозамайваща — река Арджеш едва проблясваше ниско в ждрелото, а на хвърлей от нея бяха пръснати няколко селца. По-далеч на юг видях ниските хълмове, за които Джорджеску каза, че вече са във влашките равнини, а на север се издигаха планини, някои от тях със заснежени върхове. Бяхме се покатерили до едно орлово гнездо.

Джорджеску се провираше напред сред падналите камъни и накрая се озовахме насред развалините. Веднага забелязах, че крепостта е била малка и отдавна е изоставена на природните стихии; от незнайни времена беше дом единствено на всевъзможни диви цветя, лишеи, мъх, гъби и криворасли, брулени от вятъра дървета. Двете кули, които още не бяха паднали, стърчаха като скелети в небето. Джорджеску ми обясни, че крепостта е имала пет кули, от които приближените на Дракула бдели за турски нашествия. Дворът, насред който стояхме, някога е имал дълбок кладенец — за времена на обсада, а поне според легендата и таен проход, който водел до една пещера ниско долу край Арджеш. Тъкмо оттам през 1462 г. Дракула се спасил от турците след пет години необезпокоявано царуване от крепостта. Очевидно вече никога не се върнал там. Джорджеску смяташе, че е открил крепостния параклис в единия край на двора, откъдето надникнахме в бездънната урва. Птички се стрелкаха напред-назад из кулите, змии и дребни животни се шмугваха нанякъде с приближаването ни и ми се стори, че природата съвсем скоро ще превземе и малкото останало от цитаделата.