Элизабет Костова - Историкът

Съмнявах се, че каквото и да е от тази екскурзия може да бъде досадно, но не възразих. Едно нещо обаче още ме тормозеше.

— Хелън, сигурна ли си, че искаш да дойда с теб? Би могла сама да поговориш с нея. Може би ще се притесни, ако се появиш с някакъв напълно непознат човек, на всичкото отгоре американец. Ами ако й създам неприятности?

— Тъкмо пред теб ще се отпусне да говори — каза Хелън твърдо. — Знаеш ли, с мен тя се държи много резервирано, а ти ще я очароваш.

— Е, досега не ме бяха обвинявали, че съм чаровен. — Аз се пресегнах за три филийки хляб и придърпах чинийката с масло.

— Не се тревожи — не си. — Хелън ми отправи най-саркастичната си усмивка, но ми се стори, че в погледа й проблесна и обич. — Просто никак не е трудно да очароваш майка ми.

Тя не добави „Щом Роси я е омаял, защо не и ти?“, но реших, че ще е най-добре да не задълбавам повече в тази тема.

— Надявам се вече си й казала, че й отиваме на гости. — Гледах я през масата и се чудех дали ще каже на майка си за ухапването от библиотекаря. Шалчето плътно увиваше врата й и с усилие на волята се принудих да отместя очи.

— Леля Ева снощи й е изпратила съобщение — каза Хелън спокойно и ми подаде конфитюра.

Хванахме автобуса от северния край на града и той бавно заизвива из предградията точно както предрече Хелън — първо сред стари ниски кварталчета, доста разрушени от войната, а после през множество нови блокове, високи и бели като исполински гробници. Това е комунистическият прогрес, срещу който западният печат често бълва злостни забележки, помислих си аз — милиони хора от цяла Източна Европа натъпкани в стерилните апартаментчета на огромните блокове. Автобусът спря в няколко от комплексите и аз се запитах дали наистина бяха стерилни; всъщност пред всеки блок имаше уютни градинки със зеленчуци и трева, ярки цветя и пеперуди. На пейка пред един от блоковете седяха двама старци с бели ризи и тъмни елеци и играеха нещо върху дъска — какво точно не успях да видя в далечината. Няколко жени в пъстроцветни бродирани блузи — може би празнични дрехи? — се качиха в автобуса, едната носеше клетка с жива кокошка. Шофьорът само махна и пусна кокошката с всички останали, а собственичката й седна най-отзад и извади плетивото си.

Когато отминахме предградията, автобусът излезе на междуградското шосе и край нас се ширнаха плодородни нивя и широки, прашни пътища. От време на време изпреварвахме конски каруци — всъщност каруците приличаха на големи кошници, изплетени от пръчки, карани от селяни с жилетки и филцови каскети. Понякога настигахме и автомобили, които в Съединените щати щяха да са музейни експонати. Земята беше прелестно зелена и свежа, а жълтолистите върби бяха навели клонки над поточетата, които се виеха край пътя. Минахме и през няколко селца; понякога различавах луковиците на някоя и друга православна църква сред останалите черковни камбанарии. Хелън се наведе пред мен, за да погледне и тя навън.

— Ако продължим по този път, ще стигнем Естергом, първата столица на унгарските крале. Определено си струва да се види, стига да имахме време.

— Следващия път — излъгах аз. — Защо майка ти е решила да се засели тук?

— О, тя се пренесе още когато бях в гимназията, за да е по-близо до планините. Не исках да се местя с нея и останах в Будапеща при Ева. Майка ми така и не обикна града и твърди, че Бьоржонските планини, те са малко по на север, й напомнят за Трансилвания. Всяка неделя ходи дотам на екскурзии с един туристически клуб и пропуска само когато има много сняг.

Това добави още едно парченце от мозаечния портрет на майката на Хелън, който сглобявах във въображението си.

— Защо тогава не се е заселила в самите планини?

— Там няма работа — почти всичко е национален парк. Освен това леля ми щеше да й забрани, а тя може да е много властна. Смята, че майка ми и без това живее прекалено усамотено.

— Къде работи майка ти? — Надникнах към селската спирка; единственият човек, който стоеше там, беше възрастна жена, облечена изцяло в черно, с черна кърпа на главата и букет червени и розови цветя в ръка. Тя не се качи в автобуса, когато той спря, нито пък поздрави някого от слизащите. Докато потегляхме, видях, че ни следи с поглед, стиснала високо китката цветя.

— Работи в селския културен център, подрежда документи, печата на пишеща машина и вари кафе за кметовете на по-големите градове, които се отбиват там. Казвам й, че тази работа е унизителна за човек с нейния интелект, но тя само свива рамене и си кара като преди. За майка ми кариерата означава простичък живот. — В гласа на Хелън се прокрадна горчивина и аз се запитах дали тази простота не е навредила не само на кариерата на майка й, но и на възможностите на дъщеря й. Затова пък леля Ева й ги бе осигурила в изобилие, размишлявах аз. Хелън се усмихваше криво, както обикновено, с нейната вледеняваща усмивка. — Като стигнем, ще се увериш сам.