Элизабет Костова - Историкът

— Важният човек — унгарец. Другият — не унгарец.

— Откъде знаеш?

Той сниши глас:

— Единият унгарец, но двама говорят англиш. — Той не каза нищо повече, въпреки все по-заканителните ми въпроси. Тъй като очевидно беше решил, че ми е дал достатъчно информация за сумата във форинти, която му бях връчил, можеше повече и думичка да не чуя от него, но нещо внезапно прикова вниманието му. Гледаше някъде зад мен и след секунда и аз се обърнах да проследя погледа му през високите витрини до входа на хотела. Оттатък за част от секундата зърнах жадна физиономия с изпити очи, лице, което вече отлично познавах и чието място беше в гроба, а не на улицата. Хотелският служител пелтечеше, увиснал на ръката ми:

— Ето го онзи, с дяволско лице — англишанина!

Сигурно съм изкрещял, когато се отскубнах от служителя и хукнах към вратата; Хю доста хладнокръвно (както осъзнах по-късно) грабна един чадър от поставката до рецепцията и се втурна след мен. Дори и в цялото си притеснение не изпусках куфарчето от ръка и то доста ме забави, докато бягах. Навън се огледахме във всички посоки, тичахме от единия край на пресечката до другия, но без резултат. Дори не бях чул стъпки, затова не знаех накъде е избягал.

Накрая спрях и се подпрях на една стена да си поема дъх. Хю също едва дишаше.

— Какво беше това? — задъхано попита той.

— Библиотекарят — отвърнах, когато успях да се посъвзема. — Онзи, който ни преследва до Истанбул. Сигурен съм, че беше той.

— Боже! — Хю избърса чело с ръкава си. — Какво прави тук?

— Опитва се да докопа останалите ми записки — изсъсках аз. — Той е вампир, ако можеш да повярваш, а ние го доведохме в този прекрасен град. — Всъщност казах много повече от това и благодарение на общия ни език Хю вероятно схвана всички американски нюанси на гнева ми. При мисълта за проклятието, което носех, сълзите едва не рукнаха по лицето ми.

— Хайде, стига — утешително каза Хю. — Както знаем, тук и преди е имало вампири. — Лицето му обаче беше пребледняло и той се оглеждаше наоколо, стиснал чадъра.

— По дяволите! — изкрещях аз и ударих с юмрук по стената.

— Трябва да внимаваш — трезво каза Хю. — Мис Роси върнала ли се е?

— Хелън! — дотогава не се бях сетил за нея и Хю за малко да се усмихне на възклицанието ми. — Веднага се връщам да проверя. Ще се обадя и на професор Бора. Виж, Хю, ти също си дръж очите отворени на четири. Ще внимаваш, нали? Той те видя заедно с мен, а това напоследък никому не е донесло късмет.

— Не се тревожи за мен — Хю замислено гледаше чадъра в ръката си. — Колко даде на онзи служител?

Засмях се, въпреки че още дишах тежко.

— Все едно, няма проблем.

Двамата приятелски си стиснахме ръцете и Хю изчезна нагоре по улицата към хотела си, който беше съвсем наблизо. Не ми хареса, че тръгна сам, но по улицата вече минаваха хора, които спокойно крачеха и си приказваха. Във всеки случай бях убеден, че той винаги би поел сам по пътя си; просто беше такъв човек.

Когато се върнах във фоайето на хотела, от уплашения служител нямаше и следа. Може би просто смяната му беше изтекла, защото зад рецепцията се беше настанил гладко обръснат млад мъж. Той ми показа, че ключът за стаята на Хелън виси на мястото си, значи тя още беше при леля си. След обстойни преговори за цената младежът ми разреши да използвам телефона и след няколко опита да набера номера на Тургут накрая успях да чуя сигнал. Изобщо не бях доволен, че се наложи да използвам хотелския телефон, който несъмнено се подслушваше, но по това време нямах друга възможност. Оставаше ми да се надявам, че разговорът ни ще бъде прекомерно странен, за да го разберат. Накрая чух изщракване по линията, а после и гласа на Тургут, далечен, но весел, който каза нещо на турски.

— Професор Бора! — изкрещях аз. — Тургут, Пол се обажда, от Будапеща.

— Пол, приятелю! — стори ми се, че никога не бях чувал нещо по-мило от стържещия му далечен глас. — Нещо не е наред с линията, дай ми номера си да те набера, ако ни прекъснат.

Взех номера от служителя на рецепцията и, крещейки, му го издиктувах. Той също извика в отговор:

— Как сте? Намерихте ли го?

— Не — извиках аз. — Добре сме, научихме малко повече, но се случи нещо ужасно.

— Какво? — въпреки лошата връзка долових тревогата в гласа му. — Ранен ли си? Или мис Роси?

— Не, добре сме, но библиотекарят ни намери и тук. — Чух порой от думи, които вероятно представляваха някакво шекспировско проклятие, но от шума по линията нищо не разбрах. — Какво според теб трябва да направим?