Элизабет Костова - Историкът

— Това е много, много дълга история — въздъхнах аз. — Но се вмества идеално сред останалите неща, за които трябва да си поговорим.

Той кимна.

— Добре. Давай тогава.

— Ако после и ти ми разкажеш твоята история.

— Разбира се.

Изпих половината чаша за кураж и започнах от самото начало. И без виното обаче щях да се преборя с колебанията си дали да разказвам историята на Роси на Хю Джеймс; ако не му кажех всичко, може би и аз нямаше да науча всичко, което той знаеше. Той ме слушаше мълчаливо, с явно вглъбение, освен когато споменах решението на Роси да продължи изследването си в Истанбул — тогава той подскочи.

— Исусе! — извика. — И аз мислех да отида там. Пак да отида, имам предвид, защото вече съм ходил два пъти, но не и заради Дракула.

— Ще ти спестя малко проблеми — този път аз напълних чашата и му разказах за приключенията на Роси в Истанбул, после за изчезването му, при което очите на Хю съвсем изпъкнаха, но той нищо не каза. Накрая му описах срещата си с Хелън, без да пропускам претенциите й към Роси, разказах за нашите пътувания и досегашните ни проучвания, включително за запознанството ни с Тургут.

— Както виждаш — заключих аз, — след всичко това изобщо не се изненадвам, че открих хотелската си стая с главата надолу.

— Да, разбирам — той сякаш се замисли за момент. Дотогава вече се бяхме справили с огромно количество яхнии и туршии и той тъжно остави вилицата си, като че ли съжаляваше, че е дошъл краят им. — Направо е удивително, че така се срещнахме. Но съм много притеснен да чуя за изчезването на Роси — ужасно съм разтревожен. Това е зловещо и необяснимо. Преди да чуя разказа ти, не бях готов да се обзаложа, че изследванията за Дракула крият нещо повече от обичайно историческо проучване. Като изключим, че, нали разбираш, през цялото време моята книжка ме изпълваше с някакво необяснимо чувство. Човек не обича да се поддава на необясними усещания, но ето, то се оказва вярно.

— Виждам, че не съм подложил доверието ти на чак толкова голямо изпитание, колкото се опасявах.

— А и тези книги — замислено каза той. — Значи имаме четири — моята, твоята, на професор Роси и на онзи професор в Истанбул. По дяволите, колко е странно, че има четири такива книги.

— Познаваш ли Тургут Бора? — попитах аз. — Каза, че няколко пъти си ходил в Истанбул.

Той поклати глава.

— Не, не съм го и чувал. Но той преподава литература, така че едва ли съм можел да го срещна в историческия им факултет или пък на някоя конференция. Ще съм ти задължен, ако някой ден ме свържеш с него, ако искаш. Никога не съм бил в архива, за който ми разказа, но съм чел за него в Англия и мислех да се пробвам. Ти обаче си ми спестил тази работа, както сам казваш. Знаеш ли, никога не бях помислял за това нещо като за карта — за дракона в книгата ми. Това е невероятна идея.

— Да, а освен това вероятно е въпрос на живот и смърт за Роси — казах аз. — Сега е твой ред. Как попадна на книгата?

Той доби сериозен вид.

— Както и ти — както и останалите двама — не съм попадал на нея, а я получих, макар че откъде и от кого — не знам. Може би трябва да ти разкажа малко предистория. — Той помълча за миг и имах чувството, че темата е много тежка за него. — Виждаш ли, дипломирах се в Оксфорд преди девет години и се хванах на работа като преподавател в Лондонския университет. Семейството ми живее в Кумбрия, в Езерната област, и не е заможно. Борили са се — аз също съм се борил, за да получа най-доброто образование. Винаги съм се чувствал малко не на място, нали разбираш, в частното училище, където ме издържаше чичо ми. Предполагам, че съм учил по-прилежно от останалите, опитвах се да съм най-добрият. От самото начало историята беше голямата ми любов.

Хю потупа устните си със салфетката и поклати глава, сякаш обзет от спомени за младежката си лудост.

— В края на втората година в университета вече знаех, че всичко се нарежда добре и това още повече ме подтикваше да се старая. После обаче дойде войната и прекъсна всичко. Почти бях завършил третата година в Оксфорд. Между другото, още там бях чувал за Роси, макар че никога не съм го виждал. Трябва да е заминал за Америка няколко години преди аз да вляза в университета.

Той поглади брадичката си със своята голяма, доста напукана ръка.

— Наистина много обичах университета и учението, но обичах и родината си и веднага се записах във флота. Изпратиха ме в Италия, а след година ме върнаха обратно с рани по ръцете и краката.